Мариса Мейър - Синдер

— Да, грешката е моя. Истинско съкровище е.

Синдер се изсмя и тялото й започна да се отпуска. Без сетивност в стъпалото беше като че танцува с желязно гюле, запоено на глезена й. Кракът започваше да я боли от тежестта му, но тя устоя на порива да закуцука. Представи си вечно грациозната Пърл в нейната бална рокля и обувки на токчета и накара тялото си да се подчини на образа в главата й.

То запомняше стъпките на танца и всяко следващо движение ставаше по-плавно от предишното, докато накрая се почувства сякаш знае какво прави. Разбира се, нежният натиск от ръката на Каи върху кръста й не й причиняваше болка.

— Съжалявам за случилото се — рече тя. — За нея и за доведената ми сестра. Няма да повярвате, но те смятат, че аз съм срам за тях! — Каза го като шега, но не можеше да не анализира отговора му, като се подготвяше за часа, в който щеше да попита дали това е истина.

Дали наистина е киборг.

Тогава усмивката му започна да се разпада и тя разбра, че часът е ударил твърде рано, и отчаяно й се прииска да върне думите си назад. Искаше й се да продължат вечно да се преструват, че тайната й е в безопасност. И той не знае нищо.

И все още иска тя да бъде негов личен гост.

— Защо не ми каза? — попита Каи с нисък глас, макар че шумът от смеха и потропващи токчета беше изпълнил въздуха край тях.

Синдер отвори уста, но думите заседнаха на гърлото й. Искаше да отрече твърденията на Пърл, да я нарече лъжкиня.

Но какво ще спечели от това? Нови лъжи. Ново предателство. Металните й пръсти, коравият, безмилостен затвор на ръката й, стегнаха рамото му. Той не трепна — просто чакаше.

Тя искаше да изпита облекчение сега, когато между тях нямаше повече тайни.

Но това също не беше съвсем вярно. Той все още не знаеше, че тя е лунитянка.

Тя отвори уста, без да знае какво ще каже, докато слабите й думи не стигнаха до нея.

— Не знаех как.

— Аз щях да разбера.

Той се приближи, почти незабележимо, и Синдер усети как лакътят й пропълзява нагоре по рамото му невъобразимо естествено. Той не се отдръпна. Не потрепери, нито се изопна.

Той знае и при все това не изпитва отвращение? И пак би я докосвал? Дори някак немислимо, той може би още я харесваше?

Помисли си, че ако можеше, би заплакала.

Пръстите й колебливо се навиха около косата на врата му и тя усети, че трепери, уверена, че всеки миг ще я отблъсне от себе си. Но той не го направи. Не се отдръпна. Не направи гримаса.

Той отвори устни едва и Синдер си каза, че може би не е единствената, която имаше проблеми с дишането.

— Просто — подхвана тя и прокара език по устните си, — не обичам да говоря за това. Не съм казала на никого, който… който…

— Който не я е познавал?

Думите на Синдер се изпариха. Нея?

Пръстите й се сковаха. Тя ги измъкна от косата му и положи дланта си върху рамото му.

Настойчивостта в погледа му се разтопи в съчувствие.

— Разбирам защо не си казала нищо. Но сега се чувствам такъв егоист. — Той раздвижи устни — челото му повдигнато виновно. — Знам, че трябваше да се досетя, след като ти ми каза, че е болна, но с коронацията и посещението на кралица Левана, и бала, просто… просто забравих. Знам, че това ме прави най-големият глупак на света и трябваше да разбера, че сестра ти е била… и защо не отговаряше на съобщенията ми. Сега вече всичко се изясни. — Той я притегли към себе си. Тя можеше да облегне глава на рамото му, но не го направи. Тялото й отново се беше сковало, а стъпките от танца бяха забравени. — Иска ми се да ми беше казала.

Погледът й прехвърли рамото му и се зарея в нищото.

— Да, знам — прошепна тя. — Трябваше да ти кажа.

Чувстваше се сякаш всички изкуствени части се притискаха една в друга и я мачкаха отвътре.

Каи не знаеше.

Но да бъде захвърлена обратно в затвора на потайността, веднъж изпитала приятното усещане, че той я приема, беше дори по-непоносимо от това да го мами.

— Каи — продума тя, като се отърси от тъгата, която я заплашваше да я връхлети. Отдръпна се назад, връщайки приемливото разстояние за непознати помежду им — или поне за механик, танцуващ с императора. За първи път Каи изпусна стъпка, докато очите му примигваха от изненада. Тя отпъди вината, която дращеше по гърлото й.

— Дойдох тук, за да ви кажа нещо. Важно е. — Тя се огледа да се увери, че никой не може да ги чуе. И макар че улови няколко завистливи и навъсени погледи, прицелени в нея, наблизо нямаше никой, който да ги подслуша сред музиката, а и лунната кралица също не се виждаше. — Чуйте ме. Не може да се ожените за Левана. Без значение какво иска, без значение с какво ви заплашва.