Мариса Мейър - Синдер

— Тя не ми е майка! Тя е само… — сърцето й се стегна.

— Законният ви попечител?

Синдер бухна глава върху уплътнението на масата за прегледи. Под нея изшумоля оризова хартия.

— Това не е редно.

— Не се измъчвайте, госпожице Лин. С присъствието си тук правите голяма услуга на съгражданите си.

Тя се взря в огледалото с надеждата, че гледаше право в глупака от другата страна.

— Виж ти! А те какво ще направят за мен?

Вместо да отговори, той каза просто:

— Дроид, моля работете.

Колелата се придвижиха към нея. Синдер се отдръпна рязко и изкриви врат, като се мъчеше да избегне студените щипци, но андроидът стисна с механична сила скалпа й и притисна дясната й страна към оризовата хартия. Тя замята ръце и крака, но без успех.

Ако се съпротивляваше яростно, имаше вероятност пак да я пратят в безсъзнание. Не знаеше кое е по-добре, но споменът за преизподнята от горящи въглени усмири борбата й.

Сърцето й препусна, щом андроидът отвори капачето на тила й. Стисна очи и опита да си представи, че е някъде другаде, а не в студената, стерилна стая. Не искаше да мисли как двете метални щипци се пъхат в контролния й панел — нейния мозък — но беше невъзможно да не мисли за това, когато чуваше как дроидът ловко ги намества.

Започна да й се повдига. Преглътна обратно горчилката. Чу щракването на щипците. Нищо друго не можеше да усети — нервни окончания нямаше. Но цялата беше разкъсана от разтърсване, което накара ръцете й да настръхнат. Ретина — дисплеят я извести, че беше свързана към детектор 2.5.

„СКАНИРАНЕ… 2%… 7%… 18%…“

Машината бръмчеше на масата зад нея. Синдер си представи неуловимия поток от електричество, който течеше по жиците й. Най-силно го усещаше там, където кожата се свързваше с метала, едно смъдене, където кръвта спираше.

„63%…“

Синдер стисна зъби. Някой и преди беше влизал тук, в главата й. Факт, белязан завинаги в паметта й, но винаги пренебрегван. Някакъв хирург, непознат, отваря черепа й и вкарва изработената от тях система от жици и проводници, докато тя лежи отдолу им безпомощна. Някой беше променил мозъка й. Някой беше променил самата нея.

„78%…“

Тя се задави от вика, напиращ да изгъргори вън от нея. Не болеше. Не болеше. Но някой беше вътре в главата й. Вътре в нея. Нашественик. Насилник. Опита се да се измъкне, но андроидът я държеше здраво.

— Махай се! — викът отекна обратно към нея от студените стени.

„СКАНИРАНЕТО — ЗАВЪРШЕНО.“

Мед-дроидът откачи щипците. Синдер лежеше трепереща със смазано в гърдите сърце.

Мед-дроидът не си направи труда да затвори панела на тила й.

Синдер го мразеше. Мразеше Адри. Мразеше побъркания глас зад огледалото. Мразеше анонимните хора, които я бяха превърнали в това.

— Благодаря ви за това изумително съдействие — каза безплътният глас. — Само минута ще отнеме да запишем кибернетичното ви устройство и продължаваме. Моля, разположете се добре.

Синдер го игнорира с лице, извърнато от огледалото. Беше един от онези редки моменти, когато се радваше, че няма канали за сълзи, иначе сигурно щеше да заприлича на сополиво бедствие и от това още повече щеше да намрази себе си.

Все още чуваше гласове от говорителите, но приглушените им думи бяха на научен жаргон, от който нищо не отбираше.

Зад нея мед-дроидът се суетеше насам-натам, докато прибираше детектора. Докато приготвяше следващия инструмент за мъчение.

Синдер отвори очи. Нетскрийнът на стената вече не показваше данните й. Идентификационният й номер все още стоеше най-отгоре, като заглавие на холографска диаграма.

На момиче.

Момиче от жици.

Като че някой я беше срязал през средата отгоре до долу, разделяйки предната от задната й половина, а после беше пъхнал анимирания й образ в медицински учебник. Сърцето, мозъка, вътрешностите, мускулите, сините вени. Контролният панел, изкуствения крак и изкуствената ръка, жиците, които тръгваха от основата на черепа, надолу по гръбначния стълб, та чак до протезите. Обезобразената тъкан, където плътта срещаше метала. Малкият черен квадрат на китката й — идентификационният чип.

Тя знаеше за тези неща. Беше ги очаквала.

За металните прешлени по гръбнака обаче, за четирите метални ребра, за изкуствената тъкан около сърцето, за металните шини покрай костта на десния крак, за тях не знаеше нищо.

В дъното на екрана пишеше: „КОЕФИЦИЕНТ: 36.28%“

36.28% от нея беше мутант.

— Благодаря за търпението — обади се гласът и я сепна. — Както несъмнено сте забелязали, вие, млада госпожице, сте образцов модел на съвременната наука.