Мариса Мейър - Синдер

Извърна се и пред себе си видя последния андроид, като вече мислеше как да избяга от сградата. Нямаше ли да е твърде рисковано да повика кораб? Откъде да вземе нож, за да изреже идентификационния чип, иначе несъмнено щяха да я проследят? Щеше ли да успее Ико да се движи толкова бързо, че да не изостава? Щяха ли краката й да издържат целия път до Европа?

Мед-дроидът се приближи твърде бързо. Тя се засуети, смени траекторията на магниремъка, но металните щипци на андроида първи уловиха ръката й. Електродите стреляха. През нервната система на Синдер запращя електричество. Волтажът смаза електрическата й система. Устните й се отвориха, но викът замря на гърлото й.

Тя пусна магниремъка и се свлече. Червено предупреждение замига пред очите й докато най-сетне, в акт на самосъхранение, мозъкът й на киборг я принуди да изключи.

Доктор Димитри Ърланд прокара пръст по портскрийна, за да разгледа досието на пациента. Мъж. Трийсет и две години. Имаше дете, но за съпруга нищо не се споменаваше. Безработен. Правят от него киборг, след един подриващ здравето инцидент преди три години, свързан с работата му — несъмнено по-голяма част от спестяванията му отиват за операцията. Идваше чак от Токио.

Всичко сякаш беше против Доктор Ърланд, но той нямаше как да обясни това на никого. Като пъхна език между зъбите си, той разочаровано изпърха с устни.

— Какво мислите, докторе? — попита го днешната му асистентка — момиче с тъмна кожа, чието име все забравяше и което беше по-високо от него с поне десет сантиметра. Обичаше да й възлага задачи, които да я държат на стола, докато работи.

Доктор Ърланд бавно пое въздух, после го изпусна рязко, а в това време смени на дисплея диаграмата на тялото на пациента с друга, която му вършеше повече работа. Само 6.4 процента от него бяха изкуствени — десният му крак, малко жици, и контролен панел в хълбока с големината на палец.

— Твърде старичък — той захвърли портскрийна на лавицата пред прозореца за наблюдение. От другата страна на стъклото пациентът лежеше върху масата за преглед. Изглеждаше спокоен, само пръстите му барабаняха лудо по пластмасовата подложка. Краката му бяха боси, но протезата беше покрита с присадена кожа.

— Твърде старичък? — повтори асистентката. Тя се изправи и приближи прозореца, като размахваше в лицето му своя портскрийн. — Трийсет и две е твърде старичък?

— Не можем да го използваме.

Тя изви устни на една страна.

— Това ще е шестият киборг, който отхвърляте този месец. Не можем да си позволим да продължаваме така.

— Той има дете. Син. Така пише тук.

— Да, дете, което довечера ще може да си позволи вечеря, защото баща му е бил късметлия да отговори на нашите изисквания.

— Да отговори на изискванията? С коефициент 6.4?

— По-добре, отколкото да правим опити с хора — тя остави портскрийна до табла с блюда „Петри“ 3 3 малки стъклени или пластмасови чинийки за отглеждане на бактерии. — Б.ред. . — Наистина ли искате да го пуснете да си върви?

Доктор Ърланд се втренчи в изолатора, а на гърлото му се надигна тихо ръмжене. Той изправи рамене и изпъна престилката си.

— Дайте му плацебо 4 4 Лекарство, терапия или операция, които се назначават, симулирайки терапевтично въздействие каквото всъщност нямат. При „плацебо ефект“ пациента се възстановява благодарение на природната способност на организма да се самолекува. — Б.ред .

— Пла… но той не е болен!

— Да, но ако нищо не му дадем, от хазната ще се зачудят какво правим тук. Хайде сега, дайте му плацебото и предайте доклада, за да може да си върви.

Момичето изсумтя и тръгна към лавицата, за да вземе едно от надписаните стъкълца.

— А ние наистина какво правим тук?

Доктор Ърланд вдигна пръст, но момичето го погледна така ядно, че той забрави какво искаше да каже.

— Как ви беше името?

Тя завъртя очи.

— Прекрасно. Работя като ваш асистент всеки понеделник само от четири месеца насам.

Тя му обърна гръб, а дългата плитка се удари в бедрото й. Докторът сви вежди, взрян в плитката, докато тя се намота на кълбо. Черна лъскава змия, надигнала глава. Съскаща насреща му. Готова да нанесе удар.

Той стисна очи и преброи до десет. Когато отново ги отвори, плитката пак си беше плитка. Лъскава черна коса. Съвсем безобидна.

Като свали шапката си, доктор Ърланд разроши собствената си коса — сива и доста по-рядка от тази на асистентката. Виденията се влошаваха.