Мариса Мейър - Синдер

Случваше се интерфейсът й да запише някое емоционално събитие и после отново и отново го повтаряше. Нещо като déjà vu или като последните думи в някой разговор, които остават във въздуха дълго, след като тишината се е възцарила. Обикновено съумяваше да спре спомена, преди да я докара до лудост, но тази вечер нямаше сили.

Черното петно по кожата на Пеони. Писъкът й. Спринцовката, с която мед-дроидът взе кръв от вената на Синдер. Пеони, дребничка, трепереща върху носилката. Умираща.

Синдер усети, че й се повдига, спря и се хвана за корема. Няколко крачки пред нея Ико също спря и с прожектора си освети право изкривеното й лице.

— Добре ли си?

Светлината се спусна по тялото й; Синдер знаеше какво търси Ико — въпреки констатацията на мед-дроида, че не е заразена, Ико търсеше синкавите кръгове.

Вместо да отговори, Синдер свали ръкавиците и ги мушна в задния джоб. Неразположението й взе да преминава и тя облегна рамо на една улична лампа, вдишвайки с пълни гърди влажния въздух. Бяха стигнали до вкъщи, почти. Блок „Кула Феникс“ се намираше на следващия ъгъл, потънал целият в сянка, с изключение на най-горния етаж, който улавяше слабата светлина от лунния сърп. Прозорците чернееха, само шепа от тях още светеха и тук-там проблясваха синкавобели от мигащите нетскрийнове. Синдер преброи етажите и откри прозорците на кухнята и стаята на Адри.

Макар и не ярко, някъде в апартамента все още светеше. Адри не беше нощна птица, но сигурно е открила, че Пеони не се е прибрала. А може и Пърл да будува още над някой проект за училище или да праща съобщения до приятелите си. Може би така беше по-добре. Нямаше да се налага да ги буди.

— Какво ще им кажа?

За миг сензорът на Ико се спря на сградата, после на земята, осветявайки разхвърляните по тротоара отпадъци.

Синдер отри потна длан в панталона и се застави да продължи. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да намери подходящите думи. Обяснения, извинения. Как да съобщиш на една майка, че дъщеря й умира?

Тя допря чипа и този път влезе през главния вход. Единствената украса в сивото лоби беше нетскрийнът, който въртеше обяви за обитателите — повишение на таксите за поддръжка, молба за нов скенер на входната врата, изгубена котка. След това асансьорът и шумът от остарелите му дрънкащи части. Коридорът беше пуст, само мъжът от апартамент 1807 спеше на изтривалката пред вратата си. Синдер трябваше да прибере прострените му ръце, иначе Ико щеше да ги смаже. Тежко дишане и сладникав мирис на оризово вино се долавяха във въздуха край него.

Преди да влезе, тя се поспря на вратата пред номер 1820, а сърцето се блъскаше бясно в гърдите й. Не помнеше кога лентата за Пеони беше спряла да се върти в главата й, изместена от обострените й нерви.

Какво щеше да каже?

Синдер прехапа устни и вдигна ръка пред скенера. Малката лампичка светна в зелено. Синдер отвори вратата, колкото се може по-безшумно.

Светлината от дневната се разля в тъмния коридор. Синдер зърна екрана, който все така излъчваше репортажи от пазара по-рано през деня и пекарната — отново и отново избухваща в пламъци. Звук нямаше. Синдер влезе в стаята и спря. Ико се блъсна в крака й.

В средата на стаята с лице към нея стояха три андроида с червени кръстове на сферичните си глави. Мед-дроидите за спешни случаи.

Зад тях в копринения си халат, подпряна на камината, макар холографският огън да беше изключен, стоеше Адри. Напълно облечена, Пърл седеше на дивана със свити под брадичката колене. И двете закриваха носовете си със сухи кърпи и гледаха Синдер със смесица от страх и отвращение.

Стомахът на Синдер се сви на топка. Отстъпи леко назад в коридора, като се запита коя от двете беше болна, но бързо схвана, че и двете бяха напълно здрави. Иначе андроидите щяха незабавно да ги отведат. А и те нямаше да предпазват носовете си. На хората в сградата щеше да се наложи забрана да напускат домовете си.

На лакътя на Адри Синдер забеляза малка превръзка. Вече са ги проверили.

Синдер свали чантата от рамо и я сложи на земята, но задържа магниремъка.

Адри прочисти гърло и смъкна кърпата до гърдите си. С бялото си като брашно лице и стърчащи кокали тя приличаше на скелет на бледата светлина. Без грим под зачервените й, подути очи се виждаха тъмни кръгове. Беше плакала, но сега стискаше устни решително.

— Преди час получих съобщение — обади се тя в сгъстената тишина. — Информираха ме, че Пеони била откарана от бунището на район Тайханг в… — гласът й секна. Тя сведе поглед, а когато вдигна глава, очите й святкаха. — Но на теб това ти е известно вече.