Мариса Мейър - Синдер

— Значи ли това, че няма да можем да използваме частите й? — попита малко след това Ико.

Без да й обръща внимание, Синдер жадно изучаваше схемата пред себе си. Резервоар, дюзи за подаване на горивото, ауспух.

— От втората ера е.

— Удивително! Няма що! — каза Пеони. Внезапно изпищя и отскочи назад от колата.

Синдер така се стресна, че си чукна главата в предното окачване.

— Пеони, какво има?

— Един плъх току-що изскочи от прозореца! Голям, дебел и космат. О, гадост.

Синдер изпъшка и положи глава на голата земя, като масажираше челото си. Втори удар по главата за един ден. С това темпо скоро ще се наложи да си купи нов контролен панел.

— Сигурно си е свил гнезденце в тапицерията. Навярно сме го уплашили.

— Ние сме го уплашили? — гласът на Пеони потрепери. — Може ли да си тръгваме вече, моля те?

Синдер въздъхна.

— Добре — тя затвори схемата, измъкна се изпод колата и за да стане, се улови за щипците на Ико, които андроидът й подаде. — Мислех си, че всички оцелели автомобили са в музеите — рече тя и изтупа паяжините от косата си.

— Този не бих го нарекла точно „оцелял“ — сензорът на Ико потъмня от отвращение. — Повече прилича на гнила тиква.

Като тръшна шумно капака, Синдер затрупа андроида под внушителен облак прах.

— Къде остана невероятното ти въображение? С малко грижа и добро почистване, колата може да си върне някогашното великолепие.

Тя погали капака. Купето на колата беше заоблено като тиква, в жълтеникаво оранжев цвят, който под прожектора на Ико изглеждаше белезникав. Днес никой не би избрал точно този цвят, но съчетан със старинния стил на автомобила, той беше почти очарователен. Нагоре из празнината под натрошените фарове пълзеше ръжда и следваше извивката на огънатия калник. Един от задните прозорци липсваше и при все че бяха покрити с плесен, съдрани и вероятно станали приют и на други гадинки, освен на плъховете, седалките стояха непокътнати. Кормилото и таблото не бяха пострадали много през годините.

— Може да избягаме с нея.

Пеони надникна през прозореца откъм страната на пасажера.

— Да избягаме ли? От какво?

— От Адри. От Нов Пекин. Може дори да напуснем страната. Да отидем в Европа! — Синдер заобиколи от страната на шофьора и с ръкавицата изтри мръсното стъкло. Отвътре, три педала й намигнаха от пода. Макар че управлението на корабите се извършваше изцяло от компютър, беше прочела достатъчно за старите технологии, за да знае какво е съединител и дори имаше бегла представа как да го използва.

— Тази купчина ламарина няма да ни закара и до края на града — заяви Пеони.

Синдер направи крачка назад и изтупа ръцете си от прахоляка. Може би имаха право. Може би това не беше приказна каляска, може би не беше ключът към избавлението им, но някой ден тя все някак щеше да напусне Нов Пекин. Щеше да замине нанякъде, където никой не ще знае коя е или какво е.

— Плюс това не можем да си позволим бензина — нареждаше Ико. — Дори да продадем новия ти крак, пак няма да можем да си набавим достатъчно гориво да се измъкнем оттук. Плюс таксите за замърсяване на околната среда. Плюс, че аз в това нещо не се качвам. Вътре под седалките сигурно има миши дарадонки, трупани с десетилетия.

Пеони изтръпна.

— Бляк.

Синдер се засмя.

— Добре, добре, разбрах. Няма да ви карам да бутате колата до вкъщи.

— Бррр, направо ме уплаши — Пеони се усмихна, защото наистина никак не се бе уплашила, и отметна косата от рамото си.

Погледът на Синдер улови нещо — едно черно петънце под ключицата на Пеони, което се виждаше точно над яката на ризата й.

— Не мърдай — рече Синдер и протегна ръка.

Паникьосана, Пеони направи точно обратното и взе да се удря силно по гърдите.

— Какво? Какво има? Буболечка? Паяк?

— Казах ти да стоиш мирно! — Синдер хвана Пеони за китката, удари петънцето и замръзна.

Пусна ръката на Пеони и отстъпи назад, олюлявайки се.

— Какво? Какво е? — Пеони задърпа ризата, като се опитваше да го види, но тогава забеляза още едно петънце на ръката си.

Вдигна поглед към Синдер, а кръвта се дръпна от лицето й.

— Обрив? От колата?

Синдер преглътна и с несигурни стъпки приближи, без да диша. Пресегна се отново към ключицата на Пеони, дръпна надолу ризата й и оголи на лунната светлина цялото петно. Беше червено с лилаво по ръба, като ударено.

Пръстите й затрепериха. Отдръпна се; очите й срещнаха тези на Пеони.

Пеони изпищя.

Писъците на Пеони оглушиха бунището, проникнаха в процепите на потрошените машини и остарелите компютри. Дори когато гласът на Пеони секна и тя изпадна в истерия, звуковият интерфейс на Синдер не можеше да я предпази от спомена за острия писък.