Мариса Мейър - Синдер

— О, отлично — изрече Фатин от прага. Токчетата й зачаткаха по пода, като влезе в стаята. — Радвам се, че сте намерили някой по ваш вкус.

Доктор Ърланд притисна с пръст стъклото.

— Млада — той огледа металния блясък по крайниците на момичето. — Здрава.

С презрителна усмивка Фатин предяви правата си към един стол пред нетскрийна, на който се виждаше досието на киборга.

— Ако на трийсет и две човек е стар и немощен, тогава вие какъв сте, старче?

— Много ценен на пазара за антики — доктор Ърланд приближи устни към микрофона. — Мед-дроид? Моля, подгответе детектора.

Лежеше върху горяща клада, а под нея палещи въглени. Дим. Пламъци. По кожата й шупнеха мехури. Ръката и кракът й ги нямаше, стояха само чуканите, където хирурзите бяха прикачили протезите. Мъртви жици висяха от тях. Опита се да изпълзи, но безрезултатно, като обърната нагоре костенурка. Протегна здравата си ръка, като се мъчеше да изтегли тялото си от огъня, но изгарящото я ложе се опъна до хоризонта.

И преди този сън й се беше явявал, стотици пъти. Но сега беше различно.

Не беше сама както обикновено, беше обкръжена. Стенещи, сред въглените, се гърчеха и други осакатени жертви, молещи за малко вода. Всички бяха без ръце или крака. От някои бяха останали само трупа и главата, и устата, молеща, зовяща. Синдер се отдръпна от тях, забелязала по кожата им синкавите петна. По вратовете, по бедрата им, по съсухрените им китки.

Видя и Пеони. Тя пищеше. Упрекваше Синдер. Тя й беше причинила това. Тя беше донесла болестта в дома им. Тя беше виновна за всичко.

Синдер отвори уста да измоли за прошка, но зърнала единствената си ръка, замлъкна. Сини петна покриваха кожата й.

Под огъня заболялата й кожа се топеше, за да оголи под месото метала и жиците.

Отново срещна погледа на Пеони. Сестра й отвори уста, но гласът й излезе дълбок, непривичен.

— Моля подгответе детектора.

Думите като пчели зажужаха в ушите на Синдер. Тялото й се разтърси, но не можеше да помръдне. Крайниците много й тежаха. В ноздрите й се таеше мирис на дим, но горещината на пламъците угасваше и само гърбът й сега гореше възпален. Пеони изчезна. Горящата преизподня се стопи в земята.

В долния ъгъл на полезрението й се появи текст в зелено. Отвъд мрака Синдер дочу познатото трополене на колелата на андроидите. Ико?

„ДИАГНОСТИЧНИЯТ ТЕСТ Е ЗАВЪРШЕН.

ВСИЧКИ СИСТЕМИ СА СТАБИЛИЗИРАНИ. РЕСТАРТИРАНЕ СЛЕД 3… 2… 1…“

Нещо издрънча над главата й. Бученето на електричество. Синдер усети конвулсия в пръстите си, на повече от това тялото й не беше способно.

Мракът взе да се стопля — фина пурпурна светлина над клепачите й.

Насили се да отвори очи и запримигва под острата флуоресцентна светлина.

— А! Жулиета се събуди!

Тя затвори отново очи, за да могат да свикнат. Опита се да вдигне ръка, за да ги покрие с нея, но нещо я държеше стегната.

По нервите й хукна паника. Пак отвори очи и извърна глава, в опит да види кой беше проговорил.

Цялата стена беше заета от огледало. Оттам с диви очи я гледаше собственото й лице. Опашката й беше чорлава — без блясък, заплетена, мръсна. Кожата й беше доста бледа, почти прозрачна, като че силният ток беше изстискал от нея не само енергията й.

Бяха свалили ръкавиците и обувките и бяха навили нагоре крачолите й. Не към момиче гледаше тя в огледалото. Гледаше към машина.

— Как се чувствате, госпожице, ъ… госпожице Лин? — изрече невидим глас с непознат за нея акцент. Европейски? Американски?

Синдер намокри изпръхналите си устни и проточи врат да види андроида зад нея. Сред дузина машини той бърникаше нещо по един малък апарат на плота. Медицинско оборудване. Хирургически играчки. Системи. Игли. Синдер видя, че е свързана към една от машините чрез сензорите на гърдите и челото си.

Вдясно на стената имаше нетскрийн, който показваше името и идентификационния й номер. Иначе стаята беше празна.

— Ако кротувате и ни съдействате, няма да ви държим дълго — каза гласът.

Синдер се смръщи.

— Аз не съм се записала доброволно. Не искам да участвам в глупавите ви експерименти.

Тишина. Зад нея нещо изпиука. Като погледна нагоре, видя андроидът да изважда от една машина две щипци, прикрепени към тънки кабели. Мраз плъзна по гърба й.

— Дръж това нещо далеч от мен.

— Няма да ви боли, госпожице Лин.

— Пет пари не давам. Стойте вън от главата ми. Аз не съм ви някой мишок доброволец.

Гласът изклока:

— Тук имам подпис от някоя си госпожица Лин Адри. Сигурно я познавате?