Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Събудих се. Лежах в тъмното. Не можех да си спомня дали бях сънувал, но в ушите ми все още кънтяха думи. Искрен казва, че твърде лесно си се обезнадеждил. Че винаги си го правил.

Гласът на Пчеличка? Ако това послание беше приятният сън, който ми бе обещал чаят на Праотците, беше една тъжна и невярна изява на онова, което всъщност правеше чаят. Взрях се в таван, боядисан в тъмносиво. Цялата повърхност беше усърдно напръскана със звезди. Взрях се в тях с присвити очи, докато тъмната нощ не преля в тъмносиньо. Примигнах. Взирах се в небето. Бях стоплен, загърнат в мекота. Миришеше на гора. Някой спеше до мен.

Вдигнах глава и се взрях. Шутът. Само Шутът. В съня, докато странните му слепи очи бяха затворени, можех да видя чертите на лицето на лорд Златен, с цвета на моя приятел от детството. Но докато таванът над мен продължаваше подражанието си на разсъмване, започнах да виждам финия люспест обгар по челото му. Зачудих се дали това ще продължи, докато заприлича напълно на Праотец, или драконовата кръв е приключила с него. Беше облечен в халат на Пророците в бяло или светло сребристо — трудно беше да се определи в предутринната светлина. Ръката му притискаше ръката в ръкавица до гърдите му, сякаш бдеше над нея, докато спеше. Главата му бе отпусната и той се мръщеше в съня си. Коленете му бяха присвити до гърдите все едно се пазеше от ритник. Хора, които са били подлагани на изтезания, трудно се отпускат в спокоен сън. Свитото му на кълбо тяло твърде много ми напомняше как го бях намерил мъртъв и замръзнал в ледените зали на Бледата жена. Взрях се в него, докато не се уверих, че диша. Глупаво. Беше добре.

Превъртях се внимателно на другата страна и седнах на ръба на леглото. Надигнах се бавно. Чувствах се добре отпочинал, без схванати мускули. Не ми беше нито много топло, нито много студено. Огледах стаята. Магията на Праотците бе навсякъде около мен. Колко лесно я бях приел предната нощ. Колко бързо бях свалил гарда си.

— „Сладък сън“ — измърморих тихо.

Станах и отидох в по-малката стая. Басейнът се беше опразнил, а разхвърляните ми дрехи бяха там, където ги бях оставил. Един ботуш изправен, другият — полегнал на една страна. Движех се бавно, събирах дрехите си и в същото време се мъчех да прочистя мозъка си. Чувствах се странно. Една по една, събрах грижите си заедно с дрехите. Дори и пиян никога не се бях държал толкова егоистично, колкото предната нощ. Това ме притесни. Намерих по-чисти дрехи в торбата си, навлякох ги и сгънах захвърлените. Водата в каната беше топла. Имаше огледало, а до него — четки. Склоних косата си да се събере във воинска опашка и реших, че ще е по-лесно да съм с брада, отколкото да се бръсна. Извърнах лице на едната страна и на другата и огледах сивото в бакенбардите си. Така да бъде.

— Фиц?

— Тук съм. Станал и облечен.

— Аз… сънувах.

— Каза, че чаят го прави това, дава ти приятни сънища.

Обърнах се и видях, че седи на леглото. Халатът му беше сребрист. Приличаше на много фина ризница. Или на рибешки люспи.

— Сънувах двама ни тук. Вървяхме в този град, смеехме се и говорехме. Но толкова отдавна. Във време на дракони, когато градът беше прекрасен и не беше порутен. — Замълча, с леко отворена уста. После каза тихо: — Въздухът ухаеше на цветя. Беше като онзи първи път. В Планините, на пазарния площад.

— Ние сме дълбоко в един град на Праотци. Зданията са наситени с Умение и спомени. Не съм изненадан, че си имал такъв сън.

— Беше много сладък сън — промълви той. Стана и бавно тръгна слепешката към мен.

— Чакай. Нека аз да дойда при теб. — Стигнах до него, хванах ръката му и я поставих на рамото си. — Съжалявам, че те оставих сам да се оправиш снощи.

— Справих се чудесно.

— Не мислех да съм толкова нехаен. — И все пак, колко хубаво беше. Да мисля само за собствените си нужди и за ничии други. Колко егоистично, укорих се. Отведох го до каната с вода за миене.

— Не се извинявай. Сладкият сън ти въздейства точно както очаквах.

Торбата му беше обърната. Гардеробът на Амбър се беше изсипал по пода.

— Искаш ли да ти прибера дрехите в торбата? — попитах го.

Той се изправи, както миеше лицето си с една ръка; заопипва и намери кърпа за изтриване.

— Мила Еда, не! Ще накарам Спарк да ни прибере нещата. Фиц, ти никога не си хранил уважение към тъкан или дантела. Няма да ти ги поверя тепърва. — Тръгна към мен, ръцете му запърхаха пред него. Оголената му длан докосна рамото ми, а след това той се наведе над изсипаната торба. Намираше дрехите на допир и преценяваше тъканта. Спря и вдигна една пола. — Това синьо ли е? Или тюркоаз?