Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Правеше нещо. Нещо трудно. Беше му толкова трудно, че му се наложи да спре да ме замъглява, за да го направи. Това, че го разбрах, ми помогна да прочистя ума си от неговия. С всеки изтекъл миг мислите ми ставаха все повече мои. Тялото ми все повече ставаше мое. Вече усещах отоците от изминалия ден и как ме болеше главата. Прокарах език в устата си и намерих мястото, където си бях прехапала и разкъсала бузата. Натиснах с езика си в него, вкусих кръвта и събудилата се болка и изведнъж мислите ми станаха мои и само мои.

„Направи нещо. Недей да седиш неподвижно и на топло, не им позволявай да изгорят телата на приятелите ти, докато хората на Върбов лес треперят в снега.“ Бяха безпомощни, усетих, умовете им бяха почти толкова замъглени, колкото моя до скоро. Навярно само аз можех да намеря себе си, заради годините си опит в съпротива на натиска на ума на баща ми. Стояха там, злочести и окаяни, нерешителни като овце в снежна виелица и също толкова безпомощни. Знаеха, че нещо не е наред, но просто стояха. Стенеха и снишаваха глави като ограден добитък на заколение. Освен Лин и неговия помощник. Ето, че се появиха отново от тъмното, между двамата се полюшваше тяло. Тътреха се с вдървени лица, мъже, вършещи възложена им работа. За която им бяха казали да не мислят.

Погледнах към човека-мъгла. По-скоро момче-мъгла, реших. Кръглото му лице с неоформена още брадичка беше по-скоро на момче. Тялото му беше мекушаво, неизползвано. Не и умът му, подозирах. Челото му беше набръчкано от съсредоточеност. Войниците, осъзнах изведнъж. Не обръщаше внимание на хората на Върбов лес, разчиташе, че мъглата, в която ги беше оставил, няма да се разпръсне бързо. Държеше войниците вцепенени на местата им, за да слушат вдъхващите увереност думи на жената. Мъглата му загръщаше стария мъж, яхнал черен кон.

Старецът държеше меча си и от насоченото към земята острие капеше мрак. Можех почти да виждам мъглата. След това осъзнах, че всъщност не мога да виждам съвсем през нея. Отразяваше светлина, тъй че старецът имаше аура от червена огнена светлина около себе си. Лицето му беше ужасяващо, старо и отпуснато все едно се беше разтопил. Костите бяха твърди, а очите му бяха светли. Излъчваше горчивина и омраза към всеки, който не беше толкова окаян като него. Зарових в ума си и направих малка дупка в стената си, за да мога да усетя какво казва човекът-мъгла на стария войник. Човекът-мъгла го загръщаше в триумф и успех, захранваше го с удовлетвореност и задоволство. Задачата бе изпълнена. Щеше да бъде добре възнаграден, възнаграден много над очакванията му. Хората щяха да научат какво е направил. Щяха да чуят за това и да помнят кой е бил. Щяха да съжалят за отношението си към него. Щяха да пълзят пред него и да го молят да е милостив.

Но как? Сега беше моментът да обърне гръб на грабежа и насилието, време беше той и хората му да вземат онова, за което бяха дошли, и да започнат пътуването обратно. Ако се забавеха тук, това можеше само да причини усложнения. Щеше да има повече сблъсъци, повече убийства… не. Мъглата изведнъж се измести. Не го захранвай с тази възможност. Вместо това мъглата се изпълни със студа и тъмнината, и с това колко е уморен. Мечът тежеше в ръката му; бронята превиваше раменете му. Имаха онова, за което бяха дошли. Колкото по-скоро тръгнеха обратно към Халкида, толкова по-скоро щеше да е в по-топли земи с добре спечелената си награда. Толкова по-скоро щеше да погледне от коня си хората, които щяха да съжалят, че са го презирали.

— Трябва да изгорим всичко. Да ги избием всички и да изгорим всичко — подхвърли един от мъжете. Беше яхнал кафяв кон. Усмихна се и показа здрави зъби. Светлата му коса беше стегната отзад на две дълги плитки. Челото му беше четвъртито, а брадичката твърда. Подкара коня си в скупчените хора и те се раздвоиха като масло, топящо се пред гореща лъжица. Обърна коня си сред тълпата и погледна към командира си. — Командир Елик! Защо трябва да оставим и една греда изправена тук?

Пълничката жена заговори ясно в нощта:

— Не. Не, Хоген, това би било глупост. Не правете необмислени неща. Слушайте командира си. Елик знае какво е разумно. Изгорете конюшнята и труповете. Оставете на Винделиар да се погрижи за всичко останало. Да си тръгнем за дома докато знаем, че никой няма да ни помни или преследва. Имаме това, за което дойдохме. Без гонитба, която да ни притеснява, можем по-бързо да се върнем в топлите земи.

Измъкнах се с усилие от пластовете одеяла и черги. Ботушите ми, бяха ми смъкнали ботушите от краката и ми бяха оставили само чорапите. Да си намеря ботушите или да загубя възможността да избягам? Дългият халат от тежка бяла козина стигаше до под коленете ми. Навих го нагоре, пропълзях и се смъкнах от шейната. Краката ми се огънаха и лицето ми затъна за миг в снега. Надигнах се с усилие. Цялото тяло ме болеше, но не беше само това. Чувствах се като отделена от мускулите си. Загубих няколко ценни мига да раздвижа краката си, докато не усетих, че мога да ходя, без да падам.