Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Ала сега бях буден и зяпнах в ужас. Това не беше празнуване на Нощта преди Зимния празник. Беше обратното на празненство, което трябваше да прогони мрака от домовете ни. Беше затъване в разруха. Конюшните горяха. Овъгленото месо беше на мъртви коне и хора. Дългите ниски тонове, които ми се бяха сторили като бавно пробуждане на музикални инструменти, беше отчаяният стон на хората на Върбов лес.

Моят народ.

Потърках очи, зачуден какво се е случило. Ръцете ми бяха натежали и отпуснати, безсилни. Стегнати бяха в огромни космати белезници. Или бяха огромни космати лапи? Не моите?

Шок. Аз ли бях това? Или беше някой друг, който мислеше с моите мисли? Цялата потръпнах.

„Аз съм Пчеличка — прошепнах на себе си. — Аз съм Пчеличка Пророчица. Кой нападна дома ми? И как се озовах тук?“

Бях загърната топло против студа, въздигната като кралица на трон в открита шейна. Великолепна шейна. Два бели коня с червено-сребриста сбруя чакаха търпеливо да я теглят. От двете страни на седалката за коларя изкусно изковани железни халки държаха фенери със стъклени страни и железни спирали за украса. Осветяваха тапицираната седалка за коларя и един пътник и изящно извитите краища на долницата на шейната. Пресегнах се да погаля фино излъсканото дърво. Не можах. Бях увита и стегната, и затрупана с одеяла и кожи, които стягаха съненото ми тяло също толкова ефикасно, колкото и груби въжета. Шейната беше спряна в края на коларския път, който обслужваше величествените доскоро порти на Върбов лес. Сега вратите бяха хлътнали навътре, разбити и безполезни.

Тръснах глава, за да прочистя ума си от паяжини. Трябваше да правя нещо! Трябваше да правя нещо, но тялото ми бе натежало и омекнало, като чувал с мокро пране. Не можех да си спомня как се бях върнала във Върбов лес, още по-малко облечена в тежък кожен халат и овързана в някаква шейна. Все едно се връщах обратно по пътя си, търсейки изгубена ръкавица, подредих онова, което можех да си спомня за преживяния ден. Бях в класната стая с другите деца. Иконом Ревъл, как умря, докато ни предупреждаваше да бягаме. Бях скрила децата в тайния проход в стените на Върбов лес, но вратата се бе оказала затворена за мен. Бягането ми с Настойчивост. Бяха го простреляли. Бяха ме пленили. И бях толкова щастлива, че са ме пленили. Повече от това не помнех. Но по някакъв начин ме бяха върнали във Върбов лес, завили ме бяха в тежко кожено палто и ме бяха увили в десетина одеяла. И сега бях тук, в шейна, и гледах как конюшните горят.

Извърнах очи от подскачащите оранжеви пламъци на горящата конюшня и погледнах към имението. Хора, всичките хора, които бях познавала през целия си живот, се бяха събрали пред високите порти на Върбов лес. Не бяха облечени за снега. Бяха с дрехите, които бяха навлекли същата сутрин за ежедневната работа вътре в имението. Бяха се сгушили накуп, присвити или вкопчени един в друг за топлина. Видях няколко по-ниски фигури и най-сетне замъгленото ми зрение открои, че са децата, които бях скрила. Въпреки строгото ми предупреждение бяха излезли и се бяха издали. Бавната ми мисъл свърза горящата конюшня със скритите деца. Може би беше разумно, че са излезли. Може би нападателите щяха да запалят и къщата.

Нападателите. Стиснах очи и ги отворих отново, мъчех се да прочистя и зрението, и мисълта си.

Това нападение беше непонятно за мен. Нямахме никакви врагове, за които да знам. Бяхме много навътре в херцогството Бък, а Шестте херцогства не бяха във война с никого. И все пак тези чужденци бяха дошли и ни бяха нападнали. Бяха разбили портите и бяха нахлули с бой в коридорите ни.

Защо?

Защото искаха мен.

Мисълта беше нелогична, и все пак като че ли беше истина. Тези нападатели бяха дошли, за да отвлекат мен. Въоръжени мъже на коне ме бяха заловили. Бяха ни прегазили. „О, Настойчивост.“ Кръвта му се процеждаше между пръстите му. Мъртъв ли беше, или се беше скрил? Как се бях озовала тук, как се бях завърнала във Върбов лес? Един от мъжете ме беше сграбчил и ме беше повлякъл. Жената, която, изглежда, командваше това нападение, се бе зарадвала, че са ме намерили, и ми каза, че ме връщат у дома, където ми било мястото. Намръщих се. Толкова щастлива се бях почувствала от тези думи. Толкова обичана. Какво ми беше станало? Човекът-мъгла ме беше поздравил и посрещнал като свой брат.

Въпреки че бях момиче. Не им бях казала това. Толкова бях изпълнена с щастие от това, че ги виждам, че едва можех да говоря. Бях разперила ръце към човека-мъгла и към пълничката мила жена, която ме беше спасила от нападателя, който ме душеше. Но след това… Помнех топла белота. Нищо повече. Споменът беше непонятен, но въпреки това ме изпълваше със срам. Бях прегърнала жената, която бе довела тези убийци в моя дом.