Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Извърнах бавно глава. Имах чувството, че нищо не мога да правя бързо. Не можех да се движа бързо или да мисля бързо. Бавно си спомних, че бях паднала лошо. От бягащ кон. Бях ли си ударила главата? Това ли не ми беше наред?

Невиждащите ми очи се бяха съсредоточили върху горящите конюшни. Сега към тях се приближиха двама мъже, които носеха нещо. Мъже на Върбов лес, облечени в нашето жълто и зелено, в най-хубавите си дрехи. За нощта на Зимния празник, който се беше превърнал в зимно клане. Единият беше Лин, овчарят ни. Носеха нещо. Нещо провиснало. Тяло. Покрай горящите конюшни снегът се беше разтопил на киша. Затътриха се напред. Все по-близо. Щяха ли да влязат направо в пламъците? Но след като се доближиха, спряха.

— Едно, две, три! — Гласът на Лин изхриптя на броенето, докато люшваха тялото, а след това, на три, го метнаха. То полетя в червената паст на горящата сграда. Обърнаха се и като кукли, влачещи се по сцена, се отдалечиха от пожара.

Затова ли гореше конюшнята? За да се отърват от телата? Една хубава клада е много ефикасен начин да се отървеш от тяло. Бях научила това от татко си.

— Тате? — прошепнах. Къде беше той? Щеше ли да дойде да ме спаси? Можеше ли да спаси всички ни? Не. Беше ме оставил и бе заминал в замъка Бъкип да се опита да спаси слепия стар просяк. Нямаше да спаси нито мен, нито хората ни. Никой нямаше да ме спаси.

— По-умна съм от това — прошепнах. Не бях съзнавала, че ще го изрека. Сякаш някаква част от мен се мъчеше да събуди затъпялото, изтръпнало същество, в което се бях превърнала. Огледах се със страх да не би някой да ме е чул, че говоря. Не трябваше да ме чуят, че говоря. Защото… ако ме чуеха… Ако ме чуеха, щяха да разберат. Да разберат какво?

— Да разберат, че вече нямат власт над мен.

Шепотът ми излезе още по-тих. Съвземах се. Седях съвсем неподвижно в топлото си гнездо и събирах ума си и силата си. Не трябваше да се издам, преди да мога да направя нещо. Шейната беше затрупана с кожи и вълнени одеяла от имението. Бях увита в тежък халат от бяла козина, дебел и мек, прекалено голям за мен. Не беше от Върбов лес. Беше направен от козина, каквато не познавах, и миришеше чуждо. Шапка от някаква кожа покриваше главата ми. Раздвижих стегнатите си в ръкавици длани и измъкнах ръцете си от тежките одеяла. Бяха ме натоварили като заграбено съкровище. Аз бях тази, която крадяха. Аз и много малко още. Ако бяха дошли да плячкосват, прецених, впряговете и фургоните на Върбов лес щяха да стоят наоколо пълни с плячка и с богатствата на дома. Нищо такова не видях, нито дори ездитните ни коне, вързани на табун, за да бъдат откраднати. Бях единственото нещо, което отнасяха. Бяха убили Ревъл, за да откраднат мен.

Тогава какво щеше да се случи с всички останали?

Вдигнах очи. Скупчените хора на Върбов лес се открояваха на фона на по-малките огньове. Стояха като вкаран в кошара добитък в заснежения център на двора. Някои едва се държаха на крака и ги крепяха приятелите им. Лицата им бяха преобразени от болка и ужас, бяха станали хора, които не смеех да разпозная. Огньовете, накладени от изящните мебели на Върбов лес, не бяха за да ги топлят, а за да осветяват нощта, та да не могат да се измъкнат от похитителите си. Повечето нападатели бяха на коне. Не нашите коне, нито нашите седла. Никога не бях виждала такива седла, толкова високи отзад. Изтръпналият ми ум ги преброи. Не бяха много, може би десетина. Но бяха мъже на кръв и желязо. Повечето бяха светлокожи, с жълти коси и зацапани светли бради. Бяха високи и заплашителни и някои обикаляха с оголени мечове в ръцете. Тези мъже бяха убийците, войниците, дошли да изпълнят тази задача. Мъже със светли коси като моята. Видях мъжа, който ме беше догонил, онзи, които ме беше довлякъл обратно в къщата, полуудушена. Стоеше срещу жената, която му беше извикала, пълничката жена, която го беше накарала да ме пусне. А до тях, ето там, хайде, накарай очите си да го видят, да, там. Беше там. Човекът-мъгла.

Днес не беше първият път, в който го бях видяла.

Беше в Крайречни дъбове, на пазара. Беше там и замъгляваше цялото градче. Никой от хората, които минаваха покрай него, не се беше обърнал да го погледне. Беше в уличката, онази, по която никой не искаше да мине. А какво бе имало зад него? Нападателите? Нежната мила жена с гласа и думите, с които ме бе накарала да я заобичам още щом заговори? Не бях сигурна. Не бях видяла през мъглата, едва бях успяла да видя самия човек-мъгла. И сега едва можех да го видя. Стоеше до жената.