Джордж Мартин - Трескав блян

И точно тук беше кормилото. Виждаше се само горната му половина. Бе толкова голямо, че стигаше до челото на Марш. Долната му част минаваше през жлеб в пода. Беше изработено от черен тик, студен и гладък, а ръкохватките му имаха сребърен обков, приличаше на жартиери на танцьорка в кабаре. Кормилото сякаш плачеше за ръцете на лоцман.

Джошуа Йорк се приближи до него и прокара бледата си длан по черното дърво и среброто. След това го хвана, сякаш сам беше кормчия. Остана така за миг. Сивите му очи помръкнаха, докато се взираха в необичайната за юни мъгла. Другите не продумаха. За секунда Абнър Марш сякаш почувства, че параходът се понася по черните води и въображението му го поведе към едно невероятно и безкрайно пътешествие. Джошуа Йорк се обърна към него и наруши мълчанието.

- Абнър - каза той, - искам да се науча как да кормувам. Ще ми покажеш ли как го правят лоцманите?

- Лоцманите? - отвърна Марш изненадан.

Лесно можеше да си представи как Йорк влиза в ролята на собственик и капитан, но управлението беше нещо по-различно. Някак обаче въпросът го предразположи към съдружника му Марш го разбираше напълно, понеже познаваше копнежа да бъдеш кормчия.

- Е, Джошуа - каза той. - Аз съм заставал на кормилото и това е най-върховното чувство на света. Да си капитан, ней нищо в сравнение с това. Ней обаче нещо, дето можеш да направиш просто ей така, ако ме разбираш.

- Кормилото изглежда просто за усвояване - отвърна Йорк.

Марш се засмя.

- По дяволите, така е. Не бива обаче да изучиш кормилото, а реката, Йорк, реката. Старата Мисисипи. Самата нея. Осем години съм бил лоцман, преди да си купя свой кораб. Имах разрешително за горното течение на Мисисипи и Илинойс. Не и за Охайо и долното течение. Въпреки всичко, дето знаех за параходите, нямаше как да кормувам и да оцелея по тия реки. Не ги познавах. Трябваха ми години да изуча другите, а ученето никога не свърши. От толкова време не съм бил на кормилото, че ще трябва да започна отначало. Реките се променят, Джошуа, така си е. Дори на втория път вече не са същите. Трябва да познаваш всеки инч.

Марш пристъпи към кормилото и също постави ръка върху него грижовно.

- Сега обаче мисля да застана тук поне веднъж. Толкова отдавна бленувам за този кораб, че не бих пропуснал. Като се изправим срещу „Еклипс“, ще отида за малко в лоцманската будка. Мда. Но тоя параход е твърде величествен за нещо, различно от стокооборота на Ню Орлиънс, а това означава - долното течение на реката. Ще трябва да изуча всеки проклет фут. Отнема време и доста труд. - Марш погледна към Йорк. - Сега, като знаеш всичко това, още ли искаш да си кормчия?

- Можем да се учим заедно, Абнър - отвърна Йорк.

Другарите на Джошуа вече ставаха неспокойни. Поглеждаха ту през един прозорец, ту през друг. Браун непрестанно прехвърляше фенера от дясната си ръка в лявата, а Симж изглеждаше мрачен като труп. Смит каза на Йорк нещо на техния си чужд език и последният кимна.

- Трябва да се връщаме - каза той.

Марш хвърли още един поглед на всичко. Дори в този миг не му се тръгваше, но накрая ги изведе от лоцманската будка. Когато почти бяха преминали по част от пътя през корабостроителница, Йорк се обърна, за да види отново парахода, положен върху неговия степел 35. В тъмата корабът изглеждаше съвсем блед. Останалите също спряха и зачакаха мълчаливи.

- Познат ли ти е Байрон? - попита Йорк.

Марш се замисли за миг.

- Познавам един Блекджек Пит. Беше кормчия на „Великият турчин“. Май фамилията му беше Брайън.

Йорк се усмихна.

- Не Брайън, а Байрон. Лорд Байрон, английски поет.

- А - възкликна Марш. - Тоя. Съвсем не съм по поезията. Сякаш съм го чувал обаче. Беше куц, нали? И си падал доста по жените.

- Същият, Абнър. Забележителен човек. Веднъж имах щастието да го срещна. Параходът ме накара да си спомня за едно от неговите стихотворения.

Той започна да рецитира:

- Байрон пише за някоя дама, разбира се, но стихът подхожда и на нашия кораб, нали? Виж го, Абнър! Какво мислиш?

Абнър Марш не знаеше какво да каже. Моряците по параходите обикновено не редяха стихове и той нямаше представа какво да отговори на първия, когото бе чул да го прави.

- Много интересно, Джошуа - продума той.

- Как ще се казва? - попита Йорк. Още се взираше в кораба с лека усмивка. -Стихотворението не ти ли подсказва нещо?