Скот Линч - Републиката на крадците

Идваха от всяко крайче на теринския свят — търговци и престъпници, капитани наемници и пирати, комарджии, приключенци и изгнаници. Влизаха в пашкула на канторите като обикновени граждани, изсипваха огромни количества скъпоценен метал и излизаха на слънчевата светлина като новоизлюпени лашейнски благородници. Регио изковаваха полубарони, барони, виконти, графове и от време на време дори по някой маркиз, главно според собствените им измислици. Ордените се избираха от списък и струваха допълнително; „Защитник на Вярата на дванайсетте богове“ беше доста популярен. Имаше и още половин дузина безсмислени рицарски ордена, които изглеждаха прекрасно на реверите на палтата.

Поради новостта си те бяха закупувани главно от онези, които можеха сами да се застъпят за себе си. Лашейн беше най-войнствено настроеният град, който Джийн Танен някога бе посещавал. Без да имат аристократичен произход от столетия, който да ги уверява в собствената им стойност, лашейнските неофити компенсираха с церемониалност. Техните правила за старшинство бяха като алхимична формула, а вечерните пирове убиваха всяка година повече от тях, отколкото треската и нещастните случаи, взети заедно. Изглеждаше, че нищо не може да е по-вълнуващо за хората, току-що закупили семейните си имена, от това да ги рискуват (да не говорим за тленната им плът) заради маловажни обиди.

Рекордът, поне доколкото беше чул Джийн, бе три дни от кантората до поляната за дуелиране и погребалната каляска. Регио , разбира се, не предлагаше възстановяване на средствата на близките на споминалия се.

Като резултат от този абсурд беше трудно за хората без титли, независимо от цвета на монетите им, да се сдобият с достъп до най-добрите лекари на града. Те бяха превърнати в символи на статуса от благородните си клиенти и рядко им се налагаше да прибягват до злато от други източници.

Вкусът на есента бе в хладния ветрец, веещ откъм Амател, Езерото на скъпоценностите, сладководното море, което се разстилаше към хоризонта северно от Лашейн. Джийн бе консервативно облечен по местните стандарти, с кафяв кадифен редингот и коприни, струващи не повече от, да речем, тримесечната заплата на среден търговец. Това веднага го отличаваше като нечий човек и подхождаше на сегашната му задача. Никой уважаван господин не би чакал сам пред градинската порта на един лекар.

Ученият Еркемар Зодести бе смятан за най-добрия лекар в Лашейн, феномен с триона за кости и алхимическия тигел. И също така от три дни не показваше никакъв интерес към молбите за консултация на Джийн.

Днес Джийн още веднъж се доближи до оградата от метални прътове в края на градината на Зодести, зад която един слуга му хвърли поглед с влечугоподобна арогантност. В протегнатата си ръка Джийн държеше пергаментов плик и квадратна бяла картичка, точно както и предишните три дни. Джийн усети, че става раздразнителен.

Слугата протегна ръка между металните прътове и безмълвно взе всичко, което Джийн предлагаше. Кесията, съдържаща обичайното парично възнаграждение от (повече от нужните) сребърни монети, изчезна в сакото на прислужника. Старият мъж прочете или се престори, че прочита, бялата картичка, повдигна вежди към Джийн и си замина.

На картичката беше изписано точно каквото и винаги преди това: „Контемпла ва кора фрата еминенца“. „Премислете молбата на изтъкнат приятел.“ На езика на Теринския трон това бе любезната превземка за подобни жестове. Вместо да се казва името на аристократа, съобщението означаваше, че някой могъщ иска анонимно да плати, за да бъде прегледан някой друг. Това беше широко разпространен начин богатството да се справи с проблем от сорта на, да кажем, бременна любовница, без да се компрометира директно самоличността на важното лице.

Джийн изкара дългите минути на чакането, като изучаваше къщата на лекаря. Беше добро, солидно място, горе-долу с размерите на малко алчегрантско имение в Камор. Обаче ново и издокарано по подражание на талверарския стил, което целеше да оповестява публично важността на обитателите му. Покривът беше покрит с плочи от вулканично стъкло, а по прозорците имаше декоративна дърворезба, която повече би отивала на храм.

От сърцето на самата градина, скрита от погледа с триметрова каменна ограда, Джийн чуваше шума от оживено празненство. Звънтене на чаши, гръмогласен смях, а зад всичко това — песента на деветструнна виола и няколко други инструмента.