Питър Брет - Черепният трон

Издялани от костите на демонски княз и покрити с електрум, заровете на Иневера бяха най-могъщият инструмент, попадал в ръцете на дама’тинга от времето на първата дамаджа . В тях пулсираше сила, която сияеше ярко в тъмнината. Тя ги хвърли на земята и пророческите защити блеснаха, спирайки заровете по своя свръхестествен начин, за да подредят символите така, че тя да може да ги разчете. За повечето хора те не означаваха нищо. Дори дама’тингите спореха върху интерпретацията им, но Иневера ги разчиташе с лекота, сякаш бяха думи, изписани върху пергамент. Заровете я бяха превели през десетилетията на безредици и катаклизми, но както често се случваше, и този път отговорът беше твърде неясен и не ѝ донесе облекчение.

Няма победител.

Какво означаваше това? Дали падането беше убило и двамата? Или битката продължаваше да се вихри и долу? Хиляди въпроси се надигаха в съзнанието ѝ и тя хвърли отново заровете, но крайният резултат остана непроменен, както бе и очаквала.

— И какво? — попита северняшката курва. — Какво казват те?

Иневера преглътна язвителния отговор, който напираше на устните ѝ, защото знаеше, че следващите ѝ думи щяха да са от решаващо значение. Накрая реши, че казването на истината — или поне на по-голямата част от нея — е достатъчно добър отговор, за да възпре кроежите на амбициозните умове, които я бяха обградили.

— Няма победител — каза тя. — Битката продължава долу и само Еверам знае как ще завърши тя. Трябва да ги намерим, и то бързо!

Минаха часове, докато слязат от планината. Тъмнината не ги забави — всички в тази елитна група можеха да виждат с помощта на магията — но пътеката беше пълна със скални и каменни демони, които се сливаха напълно с планинските склонове. Над главите им с писъци кръжаха въздушни демони.

Роджър нагласи инструмента си и отблъсна алагаите на разстояние, като изтръгна от струните тъжните звуци на Песента на Новолунието . Аманвах извиси глас и усилената от магията на хора музика изпълни нощта. И макар вятърът на отчаянието да огъваше палмата в центъра ѝ почти до точката на пречупване, Иневера се изпълни с гордост от уменията на дъщеря си.

Закриляни от странната музика на сина на Джесъм, те бяха защитени срещу алагаите , но продължаваха да се движат бавно. Пръстите на Иневера я сърбяха да измъкне направения от електрум жезъл от колана си и да унищожи демоните, които стояха на пътя към съпруга ѝ, но не желаеше да разкрие силата му на северняците, а и така само щеше да привлече още повече алагаи . Вместо това се насили да се движи с равномерната крачка, определяна от Роджър, въпреки че кръвта на Ахман и пар’чина сигурно изтичаше в някоя забравена долина.

Тя прогони тези мисли от главата си. Ахман беше Избраникът на Еверам. Длъжна бе да вярва, че той е надарил своя Шар’Дама Ка с някакво чудо в този момент на най-голяма нужда.

Той беше жив. Не можеше да е иначе.

Лийша яздеше мълчаливо и дори Тамос не проявяваше глупостта да я притеснява. Графът може и да споделяше често постелята ѝ, но тя не го обичаше така, както обичаше Арлен… или Ахман. Сърцето ѝ се разкъсваше, докато бе гледала двубоя им.

По всичко личеше, че Арлен имаше всички преимущества, и ако трябваше да избира, тя не би променила това по никакъв начин. Но измъчената му душа бе намерила поне някакъв покой през последните дни и Лийша се беше надявала, че той ще успее да принуди Ахман да се подчини и двубоят да приключи без смъртта на никой от двамата.

Беше извикала силно, когато Ахман прободе Арлен с Копието на Каджи — може би единственото оръжие на света, което можеше да му навреди. В онзи момент силите в двубоя се промениха и за пръв път гневът, който изпитваше към Ахман, заплаши да се превърне в омраза.

Но след като Арлен предпочете да се хвърли заедно със съперника си от скалата, вместо да изгуби, стомахът ѝ се сви в мига, в който Ахман изчезна от погледа ѝ. Детето в корема ѝ още не беше навършило осем седмици, но тя можеше да се закълне, че когато баща му падна в тъмната пропаст, то я изрита.

Силата на Арлен беше нараснала многократно през годината след първата им среща. Понякога ѝ се струваше, че няма нищо, което той да не може да направи, и дори самата тя се чудеше дали все пак Арлен не е Избавителят. Той можеше да се разтвори във въздуха и да се защити от сблъсъка. Ахман не можеше.

Но дори Арлен имаше своите ограничения, а Ахман ги беше подложил на изпитание по начини, които никой не бе очаквал. Лийша си спомняше ясно падането само няколко седмици по-рано, при което Арлен се беше размазал върху калдъръма в Хралупата и черепът му се беше пукнал като сварено яйце, чукнато в масата.