Браян Маклелан - Кръвен обет

Огънят, изхвърчал от пръстите ѝ, порази няколко от куклите. На балкона кабалисти избухнаха в пламъци. В ръката на девойката изникна игла, на свой ред полетяла към фигурките. Викове на болка съпровождаха движенията ѝ.

Някой от кабалистите успя да насочи мълния към девойката. Без да трепне, Ка-поел я насочи към поредна от фигурките. Нападналият я Привилегирован бе изпепелен на прах.

Със същото ожесточение някоя мангуста би се нахвърлила срещу змийско гнездо — а Таниел се намираше насред самия кипеж на битката. Той изпразни пистолета си срещу един Привилегирован, канещ се да нападне Ка-поел. Подир това захвърли пистолета и извади втория. След повторния изстрел смъкна винтовката от рамото си.

Сред намаляващата бройка кабалисти Жулин най-сетне се опомни. Тя стисна юмруци и закрачи към Ка-поел, яростно кривейки лице. Таниел изпита страх, и то не за себе си. Заета с кезианските Привилегировани, Ка-поел нямаше да успее да се защити от нея.

Барутният маг се хвърли към предеята, готов да я разсече с щика си. Тя махна с ръка; в следващия момент Таниел полетя във въздуха. С неприятен звук той се блъсна в парапета на балкона. Успя да предотврати падането си в последния момент, а винтовката изтрака далеч от него.

Край Жулин лежаха мъртви и умиращи Привилегировани; тя продължаваше да се приближава към Ка-поел.

Фигурките се топяха едновременно с умиращите кабалисти. Ка-поел раздвижи ръце; оставащите фигурки се разместиха пред нея. Таниел разпозна миниатюрата, съответстваща на Жулин.

Предеята се засмя, когато Ка-поел започна да движи пръсти във въздуха над фигурката. Девойката отвори уста.

— Таниел, бягай!

Гласът бе дошъл от Жулин, но не беше нейният. Думите бяха изречени с девически глас, в който се долавяше отчаяние.

— Бягай!

Жулин не забелязваше, че е изрекла чужди думи. С приведено чело тя се хвърли към Ка-поел, изстрелвайки огън от пръстите си. Пламъкът обгръщаше всичко, което докоснеше: и плът, и камък. Той опръска някои от фигурките; двама Привилегировани се загърчиха на пода на балкона.

Таниел повдигна винтовката си. Оставащите Привилегировани дори не го забелязваха. Те се бяха отдръпнали колкото се може повече от Ка-поел, разпръснати, и трескаво движеха пръсти, за да се освободят от магията ѝ.

Не, той нямаше да избяга. Нямаше да остави Ка-поел да се сражава сама.

Бързата проверка на дулото показа, че куршумът е изпаднал. Таниел зареди нов куршум, сетне още един — два от кървавите обръчи. Накрая натъпка барут.

Един от кабалистите се извърна към него, повдигнал ръце. Магът прониза окото му с щика си.

Той бързо откри подходящо място, от което да насочи изстрела си. Сиянието, което бе зърнал по-рано, вече се спускаше от небето. То приличаше на сияещ облак, ускоряващ падането си.

Облакът прелетя край тях, спускайки се към средата на колизеума. Таниел облиза устни. Безшумно прочисти гърло. Понечи да успокои ръцете си. Щипка барут прочисти ума му и изостри погледа.

Колизеумът се намираше прекалено далече. Най-малко на девет километра. Нямаше как да стреля толкова далече. Той си пое дъх. Облакът докосна земята.

От облака изникна крак, последван и от останалия силует. За момент на Таниел му причерня.

Мъжът, напуснал облака, беше по-красив от всеки, когото Таниел бе виждал през живота си. Кожата му имаше съвършен оттенък, косата му бе дълга и златиста. Той носеше туника досущ като от пиесите, развиващи се по Времето на Крезимир.

Край облака той спря. Съвършеното му лице бе помрачено от смръщване.

Таниел рязко сви очи, за да прогони капките пот, и дръпна спусъка. Пукотът отекна необичайно шумно за слуха му. Отпуснал оръжие, той по-скоро усещаше, отколкото виждаше как двата куршума летят към Крезимир. Волята на барутния маг ги задържа във въздуха дълго след момента, в който те трябваше да са паднали на земята. Режеща болка започна да припламва в ума му; ръцете му затрепераха. Барутът в рога му бързо се изчерпваше. И въпреки това Таниел продължаваше да насочва куршумите.

Единият куршум прониза дясното око на Крезимир. Другият порази гръдта му, потъвайки в сърцето. Тялото на бога се сви и рухна.

Барутният маг неволно изхлипа. Той беше убил бог.

Той се отпусна на пода на балкона.

Не му бяха останали сили да повдигне поглед, когато чу освирепелия рев на Жулин. Последва остро трополене, светът започна да се тресе. Таниел обгърна оръжието си с ръце и се сви. Сградата се рушеше.

Аз убих един бог.