Диана Габалдон: В капана на времето. Том I

Нищо друго не се разчиташе по изражението ѝ; нищо от онзи блясък, който му се стори, че зърна точно преди катастрофата. Силно изчервен, Роджър реши, че си е въобразил, защото за какъв дявол ще го прави нарочно?

— Откога се интересуваш от друиди, мамо? — Бриана като че ли намираше нещо много смешно в тази идея; забелязах, че прехапа вътрешността на бузите си, докато разговарях с Роджър Уейкфийлд, и усмивката, която бе крила, вече беше залепена на лицето ѝ. — Да не вземеш и ти един чаршаф и да се присъединиш към тях?

— Сигурно ще е по-забавно от болничните съвещания всеки четвъртък — отвърнах. — Макар и малко ветровито. — Тя направо зарева от смях и стресна две синигерчета, които излетяха от пътя пред нас.

— Не — отвърнах сериозно. — Не се интересувам толкова от дамите друидки. Искам да открия един човек, когото познавах навремето, в Шотландия. Нямам адреса ù — не съм я виждала и чувала повече от двайсет години, — но тя се интересуваше от странни неща като вещерство, стари вярвания и фолклор. Някога живееше наблизо; реших, че ако още е тук, вероятно участва в подобна група.

— Как се казва?

Поклатих глава и посегнах към фибата точно когато се смъкваше от къдриците ми. Тя се изплъзна от пръстите ми и подскочи в тревата до пътеката.

— По дяволите! — наведох се да я взема. Пръстите ми леко трепереха, докато ровех из гъстите стръкове, и едва улових фибата, която беше хлъзгава от влажната трева. Мисълта за Гейлис Дънкан винаги ме изнервяше.

— Не зная — отвърнах. Отметнах къдриците от пламналото си лице. — Искам да кажа… мина много време, сигурна съм, че вече е с друго име. Беше вдовица; може да се е омъжила отново или да използва моминското си име.

— О… — Бриана изгуби интерес към темата и продължихме известно време в тишина. После внезапно попита: — Какво мислиш за Роджър Уейкфийлд, мамо?

Погледнах я; бузите ù бяха порозовели, но може би се дължеше на пролетния вятър.

— Смятам, че е много мил младеж — отвърнах внимателно. — Определено е интелигентен; той е един от най-младите преподаватели в Оксфорд. — Интелигентността му беше ясна, чудех се обаче дали има въображение. Учените доста често са лишени от него, а въображението щеше да е от полза.

— Той има много дълбоки очи — каза тя замечтано, пренебрегвайки въпроса за интелигентността му. — Виждала ли си no-зелени очи?

— Да, впечатляващи са — съгласих се аз. — Винаги са били такива; помня, че ги забелязах, когато го видях за първи път като дете.

Бриана сведе смръщена поглед към мен.

— Мамо! Трябваше ли да казваш: „О, колко сте пораснал?”, когато ни отвори вратата? Беше ужасно смущаващо!

Засмях се.

— Е, когато някой ти е стигал до пъпа и внезапно установиш, че сега ти му стигаш до носа — защитих се аз, — не можеш да не отбележиш разликата.

— Майко! — Но тя започна да се смее.

— Той има и много хубаво дупе — отбелязах аз, просто за дa продължа да я дразня. — Забелязах го, когато се наведе да вземе уискито.

— Май-КОООО! Ще те чуят!

Приближавахме автобусната спирка. До знака стояха две-три жени и един възрастен господин с костюм от туид. Всички се обърнаха при приближаването ни.

— Тук ли спират автобусите за Лox? — попитах, оглеждайки смайващата колекция от обяви и реклами, залепени на табелата.

— О, да — отвърна любезно една от дамите. — Автобусът ще дойде след десетина минути. — Огледа Бриана, която имаше съвсем американски вид със сините джинси и белия шушляк. Последната патриотична нотка се добавяше от поруменялото заради потиснатия смях лице. — Ще ходите до Jlox Нес? За първи път ли?

Усмихнах се в отговор.

— Плавала съм в езерото с моя съпруг преди двайсетина години, но дъщеря ми идва за първи път в Шотландия.

— О, така ли? — Това привлече вниманието на другите дами и те се скупчиха около нас, предлагаха съвети и задаваха въпроси, докато големият жълт автобус не се появи с клатушкане на завоя.

Бриана поспря, преди да се качи вътре, за да се възхити на живописната рисунка на зелени лъкатушни завои, криволичещи към синьо езеро, обрамчено с черни борове.

— Ще е забавно — засмя се тя. — Дали ще видим чудовището?

— Никога не се знае — отвърнах аз.

Роджър прекара остатъка от деня в състояние на крайна разсеяност, като преминаваше автоматично от една задача към друга. Книгите, приготвени за дарение на Дружеството за съхранение на старините, се изливаха от кашона си, старият пикап на Преподобния стоеше на алеята с вдигнат капак, зарязан насред преглед на мотора, а недопита чаша чай с вече пресечено мляко беше забравена до лакътя на Роджър, който се взираше невиждащо в дъжда на ранната вечер.