Вадим Панов - Войните ги започват неудачниците

— Кой?

— Червените Шапки.

Рицарите отново се захилиха. Червените Шапки? Сбирщина от покрайнините, приемаща в семейството си нечистокръвни и прогонени? В табелката с ранговете в Тайния Град те заемаха едно от най-презираните места: точно пред осите-плъхоловци и летите-хермафродити. „По-добър“ екип за завладяване на света беше трудно да си представиш.

— Възможно ли е да е наел чели? — попита Бард.

— Червените Шапки се стремят нагоре, — менторски отговори съветникът, — те отдавна смятат, че са недооценени, и не трябва да ги подценяваме.

— Слабаци!

— За това пък са много. И ако ги поведе опитен магьосник, които няма проблеми с енергията…

— Ще смачкаме тия диваци!

— Червените Шапки, — разнесе се по залата гласът на великия магистър, — са кал по ботушите ни, недостойна да се споменава в Замъка. Ако Вестителят се е свързал с тях, страшно е сгрешил: и най-добрият фокусник не може да направи от тая сган армия.

Чудите одобрително зашумяха, оценявайки думите на лидера си. След като изчака да се успокоят, старецът продължи:

— Сега ще чуем предложението на княза.

Погледите на присъстващите се насочиха към съветника.

— Моят господар, князът на Тъмния Двор, моли да се отнесете сериозно към предоставените от нас сведения. Над Тайния Град е надвиснала много сериозна заплаха, с която можем да се справим, само ако обединим усилията си. — Навът замълча. — Князът предлага Картагенския Амулет да се премести в Цитаделата.

Избухналият смях заглуши последните думи на посланика. Смееха се всички — магистри, рицари, даже седящият на трона старец.

— Това е толкова смешно, — измърмори де Сент-Каре, триейки сълзите си, — че няма да обръщаме внимание на оскърбителния смисъл на предложението ти, нав. Имаш ли да кажеш още нещо?

Да, — съветникът на Тъмния Двор беше все така невъзмутим. — Амулетът просто ще се пази в Цитаделата и пряко ще го охраняват вашите рицари. Ще допуснем в щабквартирата на Тъмния двор толкова от тях, колкото кажете. Ние ще осъществяваме външната охрана и смятаме, че Любомир няма да рискува да нападне Цитаделата. Амулетът е необходим на Вестителя, и той ще го вземе от вас. Това каза Оракулът, и вие не можете да промените предсказанието.

Чудите се спогледаха с недоумение: да вземе Амулета? Не е ли прекалено за някакъв си там фокусник?

— Амулетът се пази в Замъка и ще се пази тук завинаги. Ние можем да защитаваме съкровищата си! — Гръмкият глас на великия магистър не оставяше съмнение, че решението е окончателно. Но неочаквано за всички де Сент-Каре се обърна към втория посланик, който скромно стоеше зад съветника и не беше проронил нито дума по време на аудиенцията: — Имаш ли нещо да кажеш, Сантяго?

Всички, освен съветника, се обърнаха към комисаря на Тъмния Двор. Той леко се усмихна:

— Разочарован съм, но не съм учуден. Честно казано, предвиждах подобен развой на събитията, но в крайна сметка, ние ви предупредихме. Доколкото си спомням, никой не е отказвал помощта, предлагана от Нав. И никой не е пренебрегвал съветите на Княза. Вие сте първият, де Сент-Каре, и всичко, което се случи оттук нататък, ще лежи на вашата съвест.

Навите се поклониха и с достойнство напуснаха залата.

Резиденцията на Вестителя

Москва, ул. „Нови Арбат“

21 юли, сряда, 00:46

Градът спеше. Изтощената от горещината Москва с наслада се беше потопила в прохладната нощ, и замрелите и улици събираха сили за новия ден и новата битка с безпощадното лятно слънце.

Меко бръмчене наруши среднощната тишина на бул. „Вернадски“. Масивните врати на Замъка бавно се отвориха и на заспалата улица излезе автомобилен кортеж. Бялата кола на КАТ и двете черни лимузини бързо ускориха и поеха към центъра. Посланиците на Тъмния Двор се връщаха в Цитаделата.

Изображението на отдалечаващите се машини се набръчка и загуби контраст. Магьосникът рязко махна с ръка над крехката порцеланова чинийка, на чиято повърхност едва се виждаше тънък слой вода, и уморено отметна от челото си непослушните бели кичури. Картината затрепери и напълно изчезна.

— Безсмислено е да се гледа повече, — тихо каза Любомир, оглеждайки присъстващите с огромните си яркозелени очи. — Великият магистър не даде на навите Картагенския Амулет.

Присъстващите кимнаха, но мълчаха, очаквайки, че магьосникът ще продължи мисълта си.

Любомир обаче не бързаше. Скръстил на гърдите малките си, почти детски ръце, той се измъкна от креслото и бавно тръгна покрай огромната маса, покрита с многобройни фолианти, отдавна немити колби, реторти и подозрителни на вид медни конструкции. Масата заемаше почти една трета от стаята, слабо осветена от две димящи факли. Магьосникът мина покрай полиците, натъпкани с гърнета и гърненца с най-различни форми и размери, съдържанието на които, въпреки, че всички те бяха плътно и старателно затворени, създаваше в помещението незабравимия аромат на селска отходна яма. След като поброди из владенията си няколко минути, Любомир се върна в масивното кресло с висока резбована облегалка, и след кратка пауза повтори: