Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— И после? — попита Карамон подозрително, сетне отстъпи крачка назад и се огледа.

„И така, ти си в най-сумрачната зима на живота си, войниче. Затова ще трябва да копаеш дълбоко, за да намериш топлината и енергията, с които да преживееш лютия студ и страховития мрак. Изгубил си вече цвета на пролетта и мощта на лятото. Потърси нужната сила в сърцето и в душата си. И тогава, подобно на валеново дърво, отново ще израснеш.“

— Думите ти са красиви… — поде Карамон намръщено, без да вярва бог знае колко на тези приказки за пролет и дървета. Но той не можа да довърши думите си, защото дъхът заседна в гърлото му.

Гората се променяше пред очите му.

Изкривените, сгърчени дървета възправиха ръст и насочиха клони към небето, издигайки се все по-високо и по-високо. Огромният войн опъна врат толкова назад, че едва не загуби равновесие, но въпреки това не можеше да види върховете им. Това бяха валенови дървета! Точно като онези в Утеха преди идването на драконите. Докато ги наблюдаваше с благоговение, клоните им се събудиха за живот. Израснаха пъпки, които след това се пукнаха и отвориха. Поникнаха зелени блестящи листа, а после лятото ги обагри в златни тонове. Сезоните се променяха, докато траеше един човешки дъх.

Пагубната мъгла изчезна и на нейно място остана сладкото ухание на красивите цветя, които се виеха сред коренищата на валените. Мракът в гората се стопи, слънцето сипеше ярката си светлина върху полюшващите се клони. И докато лъчите докосваха листата на дърветата, омайният въздух се изпълни с песните на птиците.

Очите на Карамон се наляха със сълзи. Красотата на песента прониза сърцето му като нож. Имаше надежда! Вътре в гората щеше да намери отговор на всичките си въпроси! Щеше да получи помощта, която търсеше.

— Карамон! — Тасълхоф подскачаше нагоре-надолу от радост. — Това е прекрасно! Как го направи? Чуваш ли птиците? Хайде да тръгваме! Бързо.

— Кризания… — каза Карамон и тръгна обратно. — Ще трябва да й направим носилка. Ще се нуждая от помощта ти… — Но той не успя да завърши изречението си и вместо това се вторачи смаяно в две фигури в бели одежди, които изплуваха от златистата дъбрава. Белите им качулки бяха дръпнати ниско над главите и затова лицата им не се виждаха. Двете същества му се поклониха важно и след това тръгнаха към полянката, където лейди Кризания спеше мъртвешкия си сън. Те вдигнаха неподвижното й тяло и го понесоха нежно към мястото, където стоеше Карамон. Когато стигнаха края на гората, фигурите се спряха, завъртяха закачулените си глави и го погледнаха в очакване.

— Мисля, че искат ти да тръгнеш пръв, Карамон — каза Тас оживено. — Хайде, тръгвай, а аз ще се погрижа за Бупу.

Блатното джудже остана да стои в средата на поляната, гледайки гората с дълбоко недоверие. Карамон на свой ред бе изпълнен с подозрения, докато наблюдаваше фигурите с белите одежди.

— Кои сте вие? — попита той.

Те не отговориха. Просто стояха в очакване.

— На кой му пука кои са те! — каза Тас и грабвайки Бупу нетърпеливо, я помъкна след себе си. И както винаги торбата на блатното джудже заподскача подир него.