Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— Аз… не съм сигурен, Карамон. Мисля че…

— Виждал съм умрели хора достатъчно често, повярвай ми. Тя е мъртва. И за това съм виновен аз… само аз…

— Карамон, малоумнико! — изръмжа Рейстлин и изруга нещо. — Какво се е случило? Какво се е объркало? — Докато магът говореше, Даламар видя кендера да вдига бързо глава.

— Каза ли нещо? — обърна се той към исполина, който ровеше нещо в земята.

— Не. Беше само вятърът.

— Какво правиш?

— Копая гроб. Трябва да я погребем.

— Да я погребеш? — изсмя се Рейстлин кратко и злобно. — О, разбира се, какво друго мога да очаквам от един бръщолевещ идиот! Това е всичко, което можеш да измислиш! — гневеше се магът. — Да я погребеш? Трябва да узная какво се е случило! — Той се обърна към един от Живите. — Какво видя?

— Т-те л-лагеруваха в г-гора, г-господарю. — От устата на създанието капеше пяна, а речта му беше почти неразбираема. — Д-драко у-убива.

— Дракониди? — повтори Рейстлин в почуда. — Близо до Утеха? Откъде са се взели?

— Н-не зная! Н-не зная! — Живият се сви ужасено. — А-аз…

В този момент Даламар издаде предупредителен звук, за да привлече вниманието на господаря си към езерото, където кендерът спореше с исполина.

— Карамон, не можеш да я погребеш! Тя е…

— Нямаме избор. Зная, че това не й подобава, но Паладин ще се погрижи душата й да отпътува в мир. Не можем да издигнем погребална клада, докато наоколо се навъртат дракониди.

— Но Карамон, моля те, ела тук и я виж. По тялото й няма и драскотина!

— Не искам да я гледам! Мъртва е! Аз съм виновен! Ще я погреба тук и после ще се върна в Утеха сам да си изкопая гроб…

— Карамон!

— Иди да набереш малко цветя и ме остави на мира!

Даламар виждаше как едрият мъж копае влажната земя с голи ръце и я хвърля настрани, докато по лицето му се стичаха сълзи. Кендерът продължаваше да стои до тялото на жената, изпълнен с нерешителност. Изцапаното му с кръв лице изразяваше смесица от скръб и колебание.

— По тялото й няма нито следа, нито рана; дракониди, които идват от нищото — разсъждаваше Рейстлин намръщено. В следващия миг той коленичи бързо до Живия, който се отдръпна уплашено от него. — Говори. Разкажете ми всичко. Трябва да знам. Защо не бях повикан по-рано?

— Д-драко у-убива, г-господарю — изклокочи гласът на Живия в агония. — Н-но г-голям м-мъж у-убива с-също. П-после идва г-голям т-тъмен! О-очи от о-огън. А-аз с-страхува. У-плашен п-падна във в-вода…

— Намерих Живия да лежи на края на езерото — съобщи Даламар хладно, — когато един от другите ми каза, че става нещо странно. Погледнах във водата. Знаейки за интереса ви към жената, реших…

— И съвсем правилно — прошепна Рейстлин, прекъсвайки нетърпеливо обяснението на Даламар. Магът присви златистите си очи и стисна устни. Чувствайки гнева му, злочестият Жив се отдръпна от него, колкото можеше по-далече. Даламар сдържа дъха си. Но яростта на Рейстлин не беше насочена към него.

— „Голям тъмен, очи от огън“ — лорд Сот! Значи ти ме предаде, сестричке — промълви Рейстлин. — Усещам страха ти, Китиара! Ти си страхливка! Можех да те направя царица на този свят. Можех да ти даря несметни богатства, безгранична власт. Но ти не пожела. В крайна сметка ти си един слаб и нищожен червей!

След това Рейстлин замълча и се замисли, оставайки загледан в неподвижното езерце. Когато заговори отново, гласът му беше тих и вещаеше гибел.

— Няма да забравя това, скъпа сестрице. Имаш късмет, че ми предстоят по-спешни и неотложни дела, защото иначе веднага щях да те пратя в селенията на призрачния фантом, който ти служи! — Рейстлин стисна тънкия си юмрук и след това с очевидно усилие се застави да се успокои. — Но какво да сторя сега? Налага се да направя нещо, преди брат ми да положи жрицата в легло от цветя!

— Шалафи , какво се е случило? — осмели се да попита Даламар. — Тази… жена. Какво означава тя за вас? Не разбирам.

Рейстлин погледна Даламар ядосано и сякаш се канеше да го смъмри за наглостта му. След това магът се поколеба. Златистите му очи проблеснаха отново с някаква вътрешна светлина и накараха Даламар да се свие от страх, преди да се върнат към обичайната си студенина и невъзмутимост.

— Разбира се, чирако. Ще узнаеш всичко. Но преди това…

Изведнъж Рейстлин замълча. В сцената в гората, която наблюдаваха толкова внимателно, се бе появила нова фигура. Това беше едно блатно джудже с няколко ката ярко, крещящо облекло, което влачеше подире си огромна чанта.