Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кит гледаше, затаил дъх. Беше странен миг. Беше научил достатъчно за ловците на сенки, за да е наясно какво означава това, че Диего е центурион и какви закони нарушава, предлагайки да вкара тайно Кийрън в Сколоманса. Познаваше достатъчно и гордостта на елфите, за да знае какво приема Кийрън, ако се съгласи.

Отвън отново долетя оглушителен шум.

— Ако останеш тук — обади се Кит предпазливо, — и Кохортата те нападне, Марк и Кристина ще се опитат да те защитят. И могат да пострадат заради това.

Кийрън остави корниза на земята и погледна към Кит.

— Кажи на Марк къде съм отишъл. И благодари на Кристина.

Кит кимна. Диего наклони глава настрани, преди да пристъпи напред и да улови неловко Кийрън за ръката. След това притисна пръстите на другата си ръка до значката с надпис Primi Ordines върху униформата си.

Преди Кит да успее да проговори, Диего и Кийрън изчезнаха, оставяйки след себе си ивица ярка светлина.

Стражите се хвърлиха напред, докато Джия посягаше да улови свличащото се тяло на Робърт. С разкривено от ужас от лице, тя коленичи, извади стилито си и нарисува иратце върху отпуснатата ръка на Робърт.

Кръвта му се разливаше около тях и образуваше алена локвичка.

— Анабел. — Гласът на Джулиън бе едва доловим шепот, шокиран до мозъка на костите. Ема почти можеше да види бездната от угризения и самообвинение. Той се задърпа трескаво, мъчейки се да се отскубне от стражите, които все още го задържаха. — Пуснете ме, пуснете ме…

— Дръпнете се назад! — извика Джия. — Никой да не се приближава!

Беше коленичила до Робърт, ръцете й бяха облени от кръвта му, докато отново и отново се опитваше да вдълбае целителна руна върху кожата му.

Двама стражи изкачиха стъпалата на бегом, но спряха неуверено при звука на гласа й. Анабел, синята й рокля — опръскана с кръв, бе вдигнала меча пред себе си като бариера. Кръвта на Робърт вече попиваше в острието, сякаш то бе направено от порест камък, който я изпиваше.

Джулиън се отскубна от стражите и скочи върху окървавения подиум. Ема се изправи рязко. Кристина стисна гърба на тениската й, но напразно — Ема вече се катереше през тясната облегалка на пейката.

Слава на Ангела за всички часове, които бе прекарала, упражнявайки се върху гредите на тавана в тренировъчната зала, помисли си, и скочи от пейката на пътеката. Гласове й крещяха, като рев на разбиващи се вълни, но тя не им обръщаше внимание. Джулиън се изправи бавно на крака срещу Анабел.

— Не се доближавай! — изпищя тя, размахвайки Меча на смъртните. Той сякаш грееше, пулсираше в ръката й, или пък то бе само във въображението на Ема? — Стой далеч от мен!

— Анабел, спри. — Джулиън говореше спокойно, вдигнал ръце с отворени длани, за да покаже, че са празни… празни? Къде беше мечът му, вбеси се Ема, къде бяха оръжията му? Очите му бяха широко отворени, без следа от преструвка. — Това само ще влоши нещата.

Анабел хлипаше на пресекулки.

— Лъжец. Дръпни се назад, не се приближавай до мен.

— Никога не съм те лъгал…

— Каза, че ще ми дадат имението Блекторн! Каза, че Магнус ще ме защити! Ала погледни! — Тя описа дъга с ръка, сочейки залата. — За тях аз съм омърсена … презряна, престъпница…

— Все още можеш да се върнеш. — Гласът на Джулиън бе същинско чудо на овладяност. — Остави Меча.

За миг Анабел като че ли се поколеба. Ема вече беше на стъпалата към подиума; видя как пръстите на Анабел около дръжката на оръжието се охлабват…

Джия се изправи. Одеждите й бяха подгизнали от кръвта на Робърт, стилито висеше отпуснато в ръката й.

— Мъртъв е — обяви тя.

Беше като ключ, превъртян в ключалката на клетка и освободил всички в нея: стражите се втурнаха по стъпалата и се хвърлиха към Анабел с протегнати оръжия. Тя се завъртя с нечовешка бързина, замахвайки с Меча и той посече гърдите и на двамата. Разнесоха се писъци, докато стражите рухваха на земята, а Ема тичаше по стъпалата, вадейки Кортана, скачайки пред Джулиън.

Оттук можеше да види цялата Зала на Съвета. Тя се бе превърнала в истинско меле. Някои се опитваха да избягат навън. Семейство Блекторн и Кристина бяха на крака и се мъчеха да си пробият път до подиума през кордона от стражи, които се опитваха да ги задържат назад. Пред очите на Ема, Ливи се промуши под ръката на един страж и се запровира към тях. В ръката й блестеше дълъг меч.

Ема отново се обърна към Анабел. Толкова отблизо бе очевидно, че нещо в нея се беше прекършило. Изражението й беше празно, очите й — безжизнени и далечни. Погледът й се плъзна покрай Ема. Алек току-що бе нахълтал в стаята и се взираше в подиума, а лицето му бе маска от тъга и шок.