Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Ти се грижи за тях и ги опази живи — заяви Джулиън. — Понякога това е всичко, което можем да направим.

И той притегли брат си в здрава прегръдка. Марк издаде приглушен звук на изненада, преди да вдигне ръце и на свой ред да го прегърне толкова силно, че почти му изкара въздуха. Джулиън усети сърцето на брат си да бие до неговото, сякаш в общата им кръв туптеше едно и също облекчение и радост.

Отдръпнаха се след миг.

— Значи, ти и Ема…? — започна Марк колебливо, ала преди Джулиън да успее да отговори, Ливи се хвърли отгоре им, успявайки незнайно как да прегърне и двамата едновременно, и разговорът отстъпи място на смях.

Тай се приближи по-нерешително след нея, усмихвайки се и докосвайки Джулиън по рамото, а после и по ръката, сякаш за да се увери, че наистина е тук. Осезанието понякога означаваше за Тай толкова много, колкото и онова, което можеше да види с очите си.

Марк казваше на Ема, че Дру си е в стаята, но скоро ще дойде. Магнус беше отишъл при Алек и двамата разговаряха тихичко край камината. Единствено Кийрън бе останал на мястото си до масата, толкова безмълвен и неподвижен, че спокойно би могъл да бъде декоративно растение. Видът му пробуди спомен в главата на Джулиън и той се огледа наоколо, търсейки руса коса и саркастично изражение.

— Къде е Кит?

Въпросът му бе последван от порой обяснения: историята за Ездачите край реката, как Гуин и Даяна ги бяха спасили, нараняването на Кит. Ема описа четиримата Ездачи, които бяха срещнали в Корнуол, макар Джулиън да бе този, който им разказа как бе убила един от тях, което предизвика цял куп възклицания.

— Никога не съм чувала някой някога да е убивал Ездач — каза Кристина и забърза към масата, за да вземе една книга. — Но все някой трябва да е.

— Не. — Беше Кийрън, гласът му бе равен и тих. В тембъра му имаше нещо, което напомняше на Джулиън за гласа на Тъмния крал. — Никой никога не го е правил. Открай време са седем, децата на Манан, и са живи почти от началото на времето. У теб трябва да има нещо наистина специално, Ема Карстерс.

Ема се изчерви.

— Нищо такова.

Кийрън все така я гледаше с любопитство. Носеше дънки и кремав пуловер и имаше стряскащо човешки вид, поне докато човек не се вгледаше по-внимателно в лицето му и необикновената костна структура.

— Какво бе усещането да убиеш нещо толкова древно?

Ема се поколеба.

— Беше като… Някога държал ли си лед толкова дълго, че кожата да те заболи от студа?

Кийрън кимна след миг.

— Болката е ужасяваща.

— Такова бе усещането.

— Значи, тук сме в безопасност? — попита Джулиън Магнус, отчасти за да предотврати по-нататъшни въпроси за мъртвия Ездач. — В Института?

— Ездачите не могат да се доберат до нас тук. Магическите бариери ги спират — отвърна Магнус.

— Ала Гуин успя да се приземи на покрива — каза Ема. — Значи, елфите не могат да бъдат отблъснати напълно.

— Гуин е от Дивия лов. Те са различни. — Магнус вдигна Макс, който се изкикоти и задърпа шала му. — Освен това днес следобед удвоих бариерите около Института.

— Къде е Даяна? — попита Джулиън.

— Върна се в Идрис. Каза, че трябва да е близо до Джия и Съвета, за да е сигурна, че са спокойни и очакват заседанието да се състои без никакви засечки.

— Ала Черната книга не е у нас — изтъкна Джулиън.

— Е, все още разполагаме с ден и половина — рече Ема. — За да открием Анабел.

— Без да напускаме закрилата на тези стени? — Марк приседна на облегалката на един от столовете. — Хванати сме като в капан.

— Не съм сигурен дали Ездачите си дават сметка, че ние с Алек сме тук — каза Магнус. — Нито че вероятно можем да убедим Гуин да ни помогне.

— Опасността изглежда наистина голяма — каза Ема. — Не ми се струва редно да молим за такава помощ.

— Е, аз се връщам в Идрис с децата и определено смятам да видя какво мога да сторя от там. — Алек се отпусна в един стол до Рафи и разроши тъмната му коса.

Навярно Алек би могъл да проникне в имението Блекторн, помисли си Джулиън. Беше изтощен, нервите му бяха опънати от това, че току-що беше преживял един от най-прекрасните и най-ужасните дни в живота си. Ала имението Блекторн вероятно бе мястото на земята, което Анабел бе обичала най-много. Умът му започна да отмята възможностите.

— Анабел е била привързана към имението Блекторн — рече той. — Не Блекторн Хол, тук в Лондон — по онова време къщата все още не е била притежание на семейството. Онази в Идрис. Обожавала я е.

— Значи, смяташ, че е възможно да е там? — попита Магнус.