Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Стените бяха направени от блокове зелен мрамор, прошарени от дебели черни жилки. Върху някои от тях бяха издълбани златни фигури — ястреб, престол, прекършена надве корона. В стаята имаше оръжия, натрупани върху изобилието от маси — мечове и ками от мед и бронз, куки и шипове, и боздугани, изработени от всякакви видове метал, освен желязо.

В стаята имаше и едно момче. Момче на нейната възраст, около тринайсетгодишно. Беше се обърнало, когато тя влезе, и сега се взираше изумено в нея.

— Как смееш да идваш тук? — Гласът му беше рязък, заповеднически.

Носеше пищни дрехи от коприна и кадифе и тежки кожени ботуши. Бяло-русата му коса с цвят на магическа светлина бе късо подстригана, а челото му бе обхванато от бледа метална лента.

— Стана случайно. — Дру преглътна. — Искам просто да се махна оттук. Нищо друго.

Зелените му очи горяха.

— Коя си ти? — Направи крачка към нея, вземайки една кама от масата до себе си. — Ловец на сенки ли си?

Дру вирна брадичка и впери поглед в него.

— Кой си ти ? И защо си толкова груб?

За нейна изненада, той се усмихна и нещо в усмивката му й се стори познато.

— Казвам се Аш. Майка ми ли те изпрати? — В гласа му се долавяха нотки на надежда. — Тревожи ли се за мен?

— Друзила! — разнесе се глас. — Дру! Дру!

Дру се огледа объркано наоколо. Откъде идваше гласът? Стените на стаята започнаха да потъмняват, да се стопяват и сливат. Момчето в пищните дрехи с остро елфическо лице я погледна объркано, вдигнало камата си, докато навсякъде около нея зейваха дупки — в стените, по пода. Земята под краката й се продъни и Дру изпищя, политайки в мрака.

Отново бе уловена от същия студен вихър, който толкова приличаше на Портал, а после се сблъска с действителността, намерила се на пода в стаята си. Беше сама. Тя ахна задавено, мъчейки се да се надигне на колене. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите.

Умът й бушуваше — ужасът от това, да се озове под земята, ужасът да не знае дали някога отново ще се прибере у дома, ужасът от непознатото място… и все пак, образите й се изплъзваха, сякаш се опитваше да задържи вода или вятър. Къде бях? Какво се случи?

Изправи се на колене. Повдигаше й се и тя примига, за да прогони виенето на свят… Някъде на заден план виждаше зелени очи… а после забеляза, че сакът на Хайме бе изчезнал. Прозорецът беше отворен, подът под него — влажен. Трябва да бе дошъл и да си бе отишъл, докато тя беше… другаде. Ала къде? Не си спомняше.

— Дру! — Гласът се разнесе отново. Гласът на Марк. Както и още едно нетърпеливо почукване на вратата й. — Дру, не ме ли чу? Ема и Джулс се върнаха.

— Готово — каза Даяна, проверявайки превръзката на Гуин за последен път. — Ще ми се да можех да ти дам иратце, но…

Не довърши, чувствайки се глупаво. Именно тя бе настояла да отидат в къщата й в Аликанте, за да го превърже, и той не беше проговорил през цялото време.

След като се покатериха през прозореца, беше потупал коня си по хълбока и животното се бе издигнало в небето.

Докато разноцветните му очи обхождаха стаята й, поглъщайки всички видими следи на живота й (неизмитите чаши от кафе, пижамата, метната в ъгъла, изцапаното с мастило бюро), Даяна се зачуди дали бе постъпила правилно, водейки го тук. В продължение на толкова много години бе допускала съвсем малко хора в личното си пространство, показвайки единствено онова, което искаше да покаже, контролирайки грижливо достъпа до най-вътрешното й аз. И през ум не й бе минавало, че първият мъж, когото щеше да покани в стаята си в Идрис, ще бъде един необикновен и красив елф, ала когато той потръпна рязко, докато сядаше на леглото й, разбра, че бе взела правилното решение.

Стисна зъби, сякаш и тя усещаше болката му, докато той се залови да свали подобните на дървесна кора доспехи. Баща й винаги държеше резервни превръзки в банята и тя отиде да ги вземе. Когато се върна, завари Гуин гол до кръста и начумерен върху смачканото одеяло на леглото й; кестенявата му коса имаше почти същия цвят като дървените й стени. Кожата му беше по-светла, гладка и опъната върху кости, които, макар и съвсем мъничко, сякаш бяха от друг свят.

— Не се нуждая от помощ — заяви той. — Винаги сам съм се грижил за раните си.

Даяна не отговори, просто се залови да го превърже. Седнала зад гърба му, докато го правеше, си даде сметка, че никога не се бе намирала толкова близо до него. Беше си мислела, че на допир кожата му ще прилича на дървесна кора, като доспехите му, ала не беше така: усещането бе като кожена материя, от най-меките, онази, от която правеха ножниците за най-деликатните остриета.