Оливер Боуден - Подземен свят

Абърлайн забеляза неколцина, които явно се бяха отегчили — все пак зрелището не предлагаше кой знае какво разнообразие — и играеха на крикет. Не разполагаха с необходимите приспособления и импровизираха с дъска от старо легло вместо бухалка и топка… Абърлайн потрепери. Божичко. Използваха отрязана котешка глава.

Понечи да им изкрещи, да им каже да намерят нещо друго, но забеляза, че пред каруцата е застанало дете, и дръпна юздите.

— Махай се от пътя ми! — извика раздразнено той. — Имам важна полицейска работа!

Гаврошчето обаче не помръдна.

— Къде отивате, сър? — попита то, обгърна главата на коня с две ръце и го погали.

Сърцето на Абърлайн се поразмекна и той забрави яда, наблюдавайки как детето прокарва пръсти над ушите на животното. Докато се наслаждаваше на трогателната им близост, момчето повтори:

— Къде отивате, сър? Не го водите при касапина, нали? Кажете ми, че няма да го убият.

С периферното си зрение Абърлайн долови движение и се обърна. Още улични хлапета се провряха под оградата и се струпаха на пътя край него. Все едно, помисли си той, не нося нищо ценно. Ако не броим подгизналия труп и брезентовото платнище.

— Не бой се, синко, откарвам мъртвец в моргата.

— Мъртвец ли, сър? — надигна глас един от новодошлите.

Още две деца се присъединиха към зяпачите. Тълпата зад него нарастваше.

— Офейквайте! Тук няма нищо интересно — предупреди ги той.

— Може ли да погледнем, сър?

— Не може, мътните го взели! — извика през рамо Абърлайн. — Махайте се, преди да съм размахал бухалката!

Първото момче продължаваше да гали коня.

— Маслото ли са му светили на онзи отзад? — попита то. — Затова ли полицията се занимава с него?

— Нещо такова — кимна Абърлайн, изгубил търпение. — Освободи ми пътя, момче!

Каруцата подскочи и се килна. Той понечи да се обърне и да нахока дрипавите сополанковци, които явно се опитваха да надникнат под брезента, но дъсчената платформа се лашна отново. Ядосан и обзет от ненадейно желание да се махне по-бързо от Бел Айл, Абърлайн изплющя решително с поводите.

— Дий!

Ако момчето не се отмести, негов проблем.

Конят тръгна напред и принуди детето да отстъпи встрани. Когато се разминаха, Абърлайн го погледна и забеляза как по лицето му се разлива загадъчна усмивка.

— Късмет с мъртвеца, сър — пожела му присмехулно момчето, но в отговор Абърлайн просто изсумтя и раздруса поводите.

Подмина редицата къщи до моргата и там се наложи да се разкашля силно, за да събуди работника, задрямал на дървен стол през портата. Той се сепна, докосна си шапката за поздрав и го пусна в двора.

— Какво ни носиш? — Друг работник се появи от страничен вход.

Абърлайн скочи от каруцата. Сънливецът пред портата я затвори, оставяйки Бел Айл отвън като мръсен отпечатък върху прозорец.

— Мъртвец. Трябва да стои на студено, докато дойде следователят — отговори Абърлайн и задържа юздите, докато мъжът заобиколи каруцата, повдигна брезента, надникна под него и го пусна.

— Върви в касапницата — отсече той.

— Моля? — повдигна вежди Абърлайн.

Работникът въздъхна и избърса длани в престилката си.

— Освен ако това не е проклета шега, трябва да отидеш в касапницата.

Абърлайн пребледня, спомнил си срещата с гаврошчетата от гетото. Потръпна при мисълта колко хитроумно бе отвлякло вниманието му момчето, което галеше коня му.

Заобиколи бързо каруцата и отметна брезента. Тялото от изкопа беше изчезнало, заменено с мъртво пони.

Всяка нощ Призрака се прибираше вкъщи по един и същи път — по Ню Роуд и край църквата Мерилбоун. Сред изронените и хаотично разпръснати из двора ѝ надгробни плочи имаше една, към която той винаги поглеждаше.

Ако камъкът стоеше прав, както през повечето вечери, значи нямаше послание. Ако бе наклонен надясно, сигнализираше опасност. Просто опасност. От Призрака зависеше да разбере каква точно.

Наклонена наляво, плочата му съобщаваше, че опекунът му иска да го види — в обичайното време на обичайното място.

След въпросната проверка Призрака изминаваше петте мили до Уопинг, където се намираше домът му — тунелът под Темза.

Наричали го едно от великите чудеса на света и дори над земята той изглеждаше внушително сред другите сгради — заострена осмоъгълна постройка от мрамор, служеща като преддверие. Влизайки през вратите, които никога не се затваряха, той прекосяваше мозаечния мраморен под към наблюдателницата. През деня пешеходците плащаха по пени, за да минат през нея и да се спуснат по стълбите към тунела. Не и нощем. Въртящата се месингова бариера бе затворена, но Призрака я прескочи, както правеха всички други.