Оливер Боуден: Подземен свят

Иначе казано, бе човек, чиито роднини щяха да настояват за обяснение как е свършил в изкоп на Ню Роуд.

Несъмнено предстоеше разследване и Абърлайн неволно изпита дребно, сконфузено въодушевление при тази мисъл.

Откъсна поглед от невиждащите отворени очи на мъжа и огледа жакета и ризата му. Сред калните лекета ясно различи кърваво петно с един-единствен отвор по средата. Ако не се лъжеше — рана от острие.

Абърлайн беше виждал и преди жертви на порезни рани, разбира се, и знаеше, че въоръжените с ножове мушкат, режат и пробиват едновременно. Бързо и напосоки.

Тук обаче имаше само една рана, право в сърцето. Чисто убийство, така да се каже.

Абърлайн вече трептеше от вълнение. По-късно съвестта щеше да му напомни, че все пак става дума за убит човек и е редно да изпитва единствено съчувствие — към него и семейството му — и никакво въодушевление. Но въпреки това…

Претърси тялото и веднага го откри — револвер. Господи, помисли си, нападател с нож е надвил мъж с пистолет. Върна оръжието в джоба на жакета.

— Трябва да извадим тялото оттук — подвикна към шефовете. — Ще ми помогнете ли да го покрия и да го натоваря в каруца, за да го откарам в полицейската морга?

Заизкачва се по стълбата, докато началниците даваха нареждания и неколцина работници се запускаха надолу, къде с ентусиазъм, къде с уплах. Горе Абърлайн избърса калните си длани в седалището на панталоните си и огледа множеството, питайки се дали убиецът е тук и дали се наслаждава на творението си. Тълпата край изкопа проследи как изнасят тялото и го качват в каруца. Разстлаха брезентово платнище и го проснаха върху мъртвеца, скривайки отново лицето му под импровизирания погребален покров.

Дъждът се усили, но вниманието на Абърлайн привлече мъж в изискани дрехи, който прекосяваше дъсчената пътека през калната поляна. Недалеч зад него подтичваше лакей, понесъл тежък кожен бележник, чиито върви танцуваха в ритъм с тромавите му подскоци.

— Господин Фаулър! Господин Пиърсън! — поздрави мъжът и размаха бастун, приковавайки тутакси погледите им.

Всички притихнаха, но не както досега. Мъжете запристъпваха смутено от крак на крак и ненадейно се втренчиха в обувките си.

„Виж ти! Важна клечка!“ — помисли си Абърлайн.

Новодошлият носеше елегантен костюм като Фаулър и Пиърсън, но изглеждаше по-контешки, сякаш е свикнал да улавя погледите на дамите. Нямаше шкембенце и раменете му бяха прави и широки, а не прегърбени от напрежение и безпокойство като на колегите му. Под шапката му се стелеше гъста, дълга до раменете коса. Измамно сърдечният поздрав обаче бе придружен от машинална усмивка, която угасна, преди да стигне до очите. Дамите, впечатлени от стила и самоувереността му, биха се разколебали при вида на студените му пронизващи очи.

Абърлайн погледна първо към Пиърсън, после към Фаулър и забеляза колко са смутени и с какво неудобство Чарлс Пиърсън представи мъжа:

— Това е сътрудникът ни господин Кавана, изпълнителен директор на подземната железница. Той ръководи ежедневната работа по изкопа.

Абърлайн докосна чело, мислейки си: „Каква ли точно е историята ти?“.

— Чух, че са открили труп — каза Кавана.

Над дясната му скула имаше белег, сякаш навремето някой се е опитал да очертае окото му с нож.

— Да, сър — въздъхна Пиърсън.

— Искам да го видя — настоя Кавана и Абърлайн вдигна брезента. След секунда Кавана поклати глава. — Не го познавам, слава богу. Не е от нашите. Пияница е, несъмнено, като клетата душа, която ни изнася серенада оттам — посочи и застана с гръб към каруцата. — Марчънт! Дай заповед на хората да се връщат в изкопа. Загубихме достатъчно време.

— Не — възрази тихо госпожа Пиърсън и пристъпи пред съпруга си. — В знак на уважение към мъртвия е редно работата да спре до сутринта.

Кавана включи автоматичната си усмивка. Раболепно размекнат, смъкна високата си шапка и се поклони ниско.

— Госпожо Пиърсън, простете ми, задето най-безразсъдно забравих, че присъстват и по-деликатни, чувствителни особи. Както съпругът ви отлично знае обаче, тук често ставаме свидетели на произшествия и се опасявам, че присъствието на мъртвец е недостатъчна причина да прекратим неотложната си работа.

— Чарлс? — Госпожа Пиърсън се обърна към съпруга си, който в отговор сведе очи и пръстите му в ръкавици заопипваха смутено дръжката на бастуна.

— Господин Кавана има право, скъпа. Извадихме тялото на клетника. Работата трябва да продължи.