Оливер Боуден - Подземен свят

— Кракът ти е по-добре, Джейк — отбеляза той. — Още два дни и ще можеш да се изкъпеш.

Джейк се ухили.

— Толкова ли е зле?

— Да, Джейк. — Призрака го потупа по рамото. — Толкова.

Продължи напред към вътрешността на тунела, докато стигна до последната ниша, използвана за нощувка. Тя принадлежеше на него и на Маги. На шейсет и две Маги можеше да му бъде баба, но двамата се грижеха един за друг. Призрака носеше храна и пари и всяка нощ запалваше свещ и учеше Маги да чете.

Тя пък беше майката на тунела — гръмогласен застъпник на Призрака в случай на нужда, достолепна, вдъхваща страхопочитание персона. Никой не би посмял да ѝ се опълчи.

Малцина се осмеляваха да пристъпят отвъд този предел. Зад него се простираше мрак и неслучайно Призрака се бе установил тук. Домът му служеше като аванпост, откъдето той бдеше над спящите и ги пазеше от злодеи и злодеяния, от хората извън закона и от бегълците, търсещи подслон в по-тъмните дебри на тунела.

Преди да дойде, разбойниците нападаха обитателите на тунела. Мина време и се проля кръв, но в крайна сметка Призрака сложи край на това.

През нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше вкъщи — ако нишата в тунела може да се нарече „дом“ — по обичайния маршрут. Понякога, докато вървеше, си позволяваше мислено да се върне в истинския си дом — Амритсар в Индия, където бе отраснал.

Помнеше как като дете и юноша се разхождаше в двора на родната си къща, а после из кварталите на родния си град. Паметта често се заиграва с нас, като представя преживяното в по-добра или по-лоша светлина, и Призрака съзнаваше отлично коварството ѝ. Разбираше колко е опасно да идеализира детството си. Все пак лесно би могъл да забрави, че Амритсар, за разлика от Лондон, още няма канализация и всъщност рядко ухае на жасмин и билки както в ярките му спомени. Лесно би забравил, че улиците, обрамчени от високи огради, приютяваха съмнителни персони, както навсякъде в Индия. Вероятно слънцето не къпеше града в златна светлина денем и нощем, стопляйки камъните, озарявайки фонтаните и рисувайки усмивки по лицата на хората.

Вероятно не. Но това помнеше и честно казано, такава картина предпочиташе да си представя. Спомените го сгряваха нощем в тунела.

Рожденото му име бе Джаядип Мир. Както всички момчета издигаше в култ баща си Арбаз Мир. Майка му казваше, че баща му ухае като пустинята и Призрака си го спомняше точно така. От най-крехка възраст Арбаз повтаряше на Джаядип, че го очаква бляскаво бъдеще и някой ден ще стане прославен асасин. Описваше му едни дни, които звучаха и вълнуващи, и неизбежни. В уютния дом на любящите си родители Джаядип отрасна, изпълнен с увереност.

Арбаз обичаше да разказва истории толкова, колкото Джаядип обичаше да ги слуша, а най-любима му бе историята как се срещнали майка му и баща му. Арбаз и немият му прислужник Раза Сура търсели диаманта Кохинор, Сияйната планина. Докато се опитвали да го изнесат от двореца на раджата, Арбаз се запознал с Пяра Каур, внучка на Ранджит Сингх — основателя на сикхското царство.

Кохинор бил сред артефактите, наречени „райски късчета“ — останки от предходна цивилизация, разпръснати из цялото земно кълбо.

Джаядип знаеше каква сила притежават, защото родителите му я бяха видели със собствените си очи. Арбаз, Пяра и Раза наблюдавали как диамантът оживял и станали свидетели на небесния му светлинен спектакъл. Когато му разказваха за чудото, случило се през онази нощ, родителите му признаваха откровено и какво дълбоко въздействие им е оказало. Видяното затвърдило убеждението им, че подобна могъща сила никога не бива да попада в ръцете на враговете им — тамплиерите. И двамата внушаваха ревностната си вяра на момчето.

По онова време, докато растеше в позлатения от слънцето Амритсар под напътствията на баща, когото боготвореше, Джаядип не би могъл да си представи, че ще настъпи ден, когато ще го наричат Призрака и ще зъзне в тъмен тунел, сам на света и отритнат от всички.

Обучението му започна, когато навърши четири или пет години. Макар и физически изтощителни, за него уроците не бяха непосилна тегоба. Никога не се оплакваше, никога не търсеше поводи да се измъкне и за това имаше една-единствена причина — справяше се отлично с всяка задача.

Не. Нещо повече. Справяше се блестящо. Природната му дарба пролича от първия ден, когато му дадоха дървената сабя, издялана във формата на кукри. Джаядип притежаваше талант на боец, рядко срещан в индийското Братство. Бе изключително, почти свръхестествено бърз при нападение и с необичайни рефлекси при защита; отличаваше се със забележителна наблюдателност и способност да предвижда ходовете на противника. Беше всъщност толкова добър, че баща му се почувства длъжен да го повери на друг учител.