Адриан Чайковский: Поглед в мрака

— Чух достатъчно, за да знам, че вече не са част от Империята.

Това накара Талрик да се усмихне.

— Доста работа отворихме на картографите, нали? Мина, Сзар и Мейнис измислиха онази глупост със Съюза на трите града.

— А Хелерон е обявил независимост, така се чува тук… Без да прекъсва близките си търговски отношения с Империята, разбира се — добави саркастично Стенуолд.

— Там парица е царица — кимна Талрик. — Но когато отново погледнем на запад, всичко това ще е без значение.

— Мислиш, че ще се стигне до това? — попита умърлушено Стенуолд.

Талрик спря на място.

— След броени минути ще ми се наложи да надяна маската на дипломат и да говоря приятни лъжи на хората. Стенуолд, ти знаеш, че отново ще има война между Империята и Равнините. Днес ние ще сложим имената си под пакта за примирие, така наречения Златен договор, и всички ще се радват, но всеки, който положи подписа си, ще знае, че пише върху вода и че вълничките скоро ще се разнесат безследно. Примирието е удобно и за двете страни, но само докато едната или другата не се подготви за нова война. Ще ми се да вярвам, че това няма да се случи, докато ти и аз сме живи.

Стенуолд го погледна и кимна отсечено.

— За това ти вярвам. Или съм те преценил грешно?

Талрик поклати глава.

— Не мисля.

След тези последни думи Стенуолд избърза напред към официалната делегация по посрещането, а Талрик и свитата му изчакаха да бъдат представени според изискванията на протокола. Онзи, който беше решил мирът да се подпише извън стените на Колегиум, не беше предвидил силния вятър и хората бързаха да затиснат с камъни важните документи.

— Талрик? — Беше се приближила към него колебливо, предпазливо почти. Отношенията им бяха преминали през различни етапи — на похитител и отвлечена, на другари по пленничество, на врагове несъмнено, на нещо като приятели дори.

— Челядинка Трудан. — Той я погледна със странна усмивка и задържа погледа й, а тя внезапно се запита дали и в неговата глава не се върти въпросът: „Какво ако?…“ Какво би станало, ако живееха в свят без императрици и войни.

— Дължа ти много — каза тя. — Но това само изравнява резултата, защото ти си ми длъжник от по-рано. Е, почти го изравнява. Направих сметка и излезе, че моят дълг надвишава твоя, макар и с малко. Ти направи страшно много в края на краищата. За Мина.

Осъзна, че се кани да изтърси някой лекомислен коментар, да махне с ръка, да омаловажи стореното, ала нещо пресуши думите в устата му и той замълча, само продължи да я гледа тъжно в очите. Беше й казвал, че има осородна съпруга, сега имперският закон му беше натрапил още една, а и като цяло осородните, изглежда, се събираха само за удобство и с цел да продължат рода. Въпреки това в очите му се четеше съжаление, съжаление и топлота от един човек, който беше твърде прагматичен, за да съобразява действията си с подобни дреболии.

Тя го прегърна несръчно, усети студената броня и побърза да го пусне.

— Благодаря ти — каза Че, после тръгнаха напред. Договорите чакаха да бъдат подписани, историята — да бъде написана.

Собственикът на работилницата се мушна обратно в стаята под скосения таван. Мансардната стаичка беше малка, а след като внесоха машините, съвсем отесня.

— Само това мога да ти отделя — обясни той на сериозния млад мъж, който вървеше след него. — Ако се справиш добре, може да ти измисля нещо по-голямо. Ако ми загубиш времето обаче, ще съжаляваш, разбрахме ли се? — Изражението му лъхаше на подозрителност и неприязън, но от предразсъдъци нямаше и следа. Защото и той беше полуроден като Тото.

Часме беше град на полуродни. Тото никога не беше виждал толкова полуродни на едно място — до вчера, когато пристигна тук. Всеки втори беше със смесена кръв — мравешка и пчелна, паешка и на водно конче, на соларнийски боен бръмбар и муха, както и вторични коктейли от всякакъв вид. Тук човек като Тото се сливаше с тълпата.

Е, забелязал бе, че повечето са роби, слуги или работници в множеството фабрики. Ала нямаше общо правило, което да обрича хората със смесена кръв на нискоквалифициран труд. Часме беше гъвкав град, а не закостенял като градовете в Империята и Равнините.

Работилничката в мансардата надхвърли очакванията му. Часме беше малко средище на цивилизацията на един иначе варварски бряг, захранвано от нуждата на Принцеп Изгнана да поддържа въздушните и военноморските си сили на равна нога с конкуренцията от Соларно. Следователно градът беше като неочакван дар от съдбата, удобно провинциално прибежище за един занаятчия, който иска да работи.