Адриан Чайковский: Поглед в мрака

„Ветераните — помисли си Че. — Оцелелите.“ Мнозина други бяха заслужили мястото си тук. Знаеше, че същата мисъл терзае и спътниците й.

Имперският въздушен кораб най-сетне се спусна достатъчно ниско, за да го поеме летищният екипаж. Механиците се втурнаха да избутат стълбата на колелца; люкът се отвори. От това разстояние подробности не се различаваха, мъжът можеше да е всеки осороден с поръбена в златно черна роба, облечена върху броня от стоманени ивици.

Шестима осородни понечиха да слязат от кораба. Очевидно имаха желание да запазят строя и подобаващата си военна осанка по стръмните стъпала на подвижната стълба, но не успяха да го сторят. Накрая водачът им изгуби търпение, разпери криле и кацна без много церемонии на земята. Другите, неспособни да полетят заради тежките си брони, се сбутаха комично да го настигнат.

Стенуолд пристъпи напред, доволен, че е станало така, за да може да си открадне няколко минутки, преди тежката бюрократична машина на Колегиум да поеме нещата в свои ръце.

— Добре дошъл в Колегиум — поздрави той. — Как да те наричам? Регент… или генерал?

— Официалната ми титла е регент-генерал — отвърна осородният, — но ти можеш да ми викаш Талрик, защото от твоята уста титлите и без това не значат много. — Обърна се към един от спътниците си: — Майор Ааген, нека мъжете се строят. Поканете пътника да слезе.

Талрик изглежда по-стар, помисли си Стенуолд и се зачуди кое го е състарило — дали фактът, че е бил затворник на собствените си хора, или че императрицата го е избрала за свой консорт.

— Ааген ще бъде нашият имперски посланик в Колегиум, поне докато има нужда от такъв — обясни Талрик. — Избрах го по две причини. Първо, Ааген разбира от машини и може би ще разбере и вас, бръмбарородните. Второ, той е почтен човек. От известно време експериментирам с доверието. Още не знам дали този подход ще ми допадне, но засега залагам на него.

— Значи смяташ, че има място за доверие?

Талрик сви рамене.

— Едва ли, откровено казано. — Погледна назад към въздушния кораб и към Ааген, който се връщаше със…

Стенуолд усети как сърцето му спира, едновременно с това чу писъка на Че, вик на изненада и искрена радост. Погледна към Талрик и видя същото непроницаемо изражение, което помнеше от затворническото битие на осородния в Колегиум.

После се затича напред да посрещне жената и я притисна в прегръдките си.

— Мислехме, че си загинала — изграчи хрипливо той. — Не знаехме нищо за теб. Мислехме, че си мъртва, Тиниса! Къде беше, да опустее дано!

Тя трепереше цялата, заровила лице в рамото му, и Стенуолд разбра, че отчаяно се опитва да каже нещо, но сълзите и хлиповете я давят и спират думите. Отдалечи я на ръка разстояние от себе си, но тя така и не го погледна в очите. Накрая все пак успя да изрече през сълзи:

— Съжалявам, Стенуолд. Не можах да го спася.

Държеше нещо в ръцете си, някакви метални значки, и чак когато ги погледна втори път, Стенуолд позна пресечените с меч кръгове. Брошки на оръжемайстор. Едната беше нейната, другата… Другата беше значката, която Тисамон не смяташе, че е достоен да носи повече, и която беше оставил в Колегиум. Посланието беше ясно.

Сякаш в продължение на десетници беше сдържал дъха си в предчувствие за този момент. Неща непотвърдени, но отдавна предчувствани, сега легнаха по местата си и мозайката се нареди. „Мъртъв е, значи“ — помисли си изтръпнал Стенуолд, а после съобрази, че от малката група наивници, тръгнала да се бори с Империята преди толкова много години, само той е оцелял. Мариус и Атриса бяха загинали отдавна, Неро и Тисамон — наскоро, и само той беше още жив, само той щеше да види как делото им се увенчава с успех, пък бил той и половинчат.

— Благодаря ти — каза на Талрик. Зад него Тиниса и Че се прегръщаха като истински сестри след дълга раздяла.

Осородният сви рамене.

— Никой никога не би го повярвал, но когато действам по свое усмотрение, аз всъщност съм почтен човек.

— Как са нещата в Империята… в онова, което е останало от нея? — попита Стенуолд и поведе Талрик към мястото на официалното посрещане, където чакаха чуждестранните гости и членовете на Събранието.

— Имаме напредък — отговори Талрик. — Седа и нейните съветници успяха да убедят почти половината Империя, че една императрица може да управлява не по-зле от един император. Централните градове остават лоялни. Южните територии са в хаос — там има маса генерали, губернатори и полковници, всеки от които иска да управлява света. Връщаме си провинциите една по една. Не знам какво си чул за западните територии…