Мэрион Брэдли: Мъглите на Авалон

Да, този път съвсем сигурно чуваше гласове. Не можеше да са жестоките пирати, които идваха оттатък морето или от дивите брегове на Ерин 3 3 Ерин — Днешна Ирландия (бел.прев.) . Отдавна мина времето, когато тя трябваше да настръхва от всеки непознат звук или сянка. Но не беше и съпругът й; херцогът беше заминал далеч на север, да се сражава със саксонците рамо до рамо с Амброзиус Аурелианус, Велик крал на Британия; той щеше да прати някой да я предупреди, че се връща.

Нямаше защо да се страхува. Ако конниците бяха враждебно настроени, охраната и войниците в укреплението откъм сушата, оставени там от херцог Горлоис да защитават съпругата и детето му, щяха да ги спрат. Цяла армия беше необходима, за да ги прегази — а кой би пратил цяла армия срещу Тинтагел?

На времето — спомняше си Игрейн без горчивина, докато бавно вървеше из двора на замъка — тя щеше да знае кой язди насам. Тази мисъл вече не й причиняваше болка. След раждането на Моргана тя дори не плачеше за дома. А и Горлоис беше мил с нея. Помагаше й да преодолее страха и омразата, които изпитваше в началото, подаряваше й бижута и красиви неща, бойни трофеи, заобиколи я с благородни дами, които й прислужваха, винаги се държеше с нея като с равен, освен на военните съвети. Игрейн не би могла и да мечтае за нещо по-добро, освен ако се беше омъжила за човек от Племената. Но в тези неща тя нямаше право на избор. Всяка дъщеря на Свещения остров беше длъжна да постъпва така, както е най-добре за народа й, дори ако това означаваше да отиде на явна смърт, да легне на жертвеника или да пожертва девствеността си в Свещеното брачно тайнство, или пък да встъпи в брак, който укрепва един или друг съюз — така беше направила Игрейн, като отиде под венчило с херцог, приел римската култура и римското владичество в Корнуол, който дори след като римските войски напуснаха цяла Британия, продължаваше да живее по римски образец.

Тя сви рамене и наметката се хлъзна по тях. Във вътрешния двор беше по-топло защитена от ухапванията на вятъра. Тогава, сред влачещата се мъгла, която постоянно променяше формата си, изведнъж пред нея се изправи една фигура, като че ли изникна от нищото: Вивиан — нейната полусестра, Дамата на езерото, господарката на Свещения остров.

— Сестро! — думите трепнаха на устните й и Игрейн разбра, че не е извикала, а само ги е прошепнала, притискайки ръце към гърдите си. — Наистина ли те виждам тук?

— Сестра й я гледаше с укор, а думите й чезнеха във воя на вятъра зад крепостните стени.

„Нима си се отказала от ясновидството, Игрейн? По собствено желание?“

Засегната от несправедливия упрек, Игрейн започна:

— Омъжих се за Горлоис по твоя заръка… — но фигурата на сестра й започна да се стапя в сенките и изчезна, сякаш никога не беше се явявала. Игрейн примигна, видението си беше отишло. Тя отново се уви в наметката, защото се беше вледенила от студ: видението беше взело сила за появата си от топлината на живото тяло. „Не мислех, че още мога да виждам тези неща, бях убедена, че вече не мога…“, помисли тя и след това потръпна, защото се сети, че отец Колумба ще обяви всичко това за дело на дявола, ако му се изповяда. Вярно беше и това, че тук, на края на света, свещениците бяха по-склонни да гледат през пръсти на прегрешението, но да не си признаеш, че ти се явяват видения, със сигурност би било възприето като грях.

Игрейн се намръщи: защо трябваше появата на сестра й да бъде дело на дявола? Отец Колумба можеше да си говори, каквото ще; може би неговият Бог беше по-мъдър от него. Което, помисли си Игрейн, потискайки напиращия смях, не би било много трудно. Отец Колумба може би беше станал Христов свещенослужител, защото нито едно училище за друиди не би търпяло толкова глупав човек. Изглежда, богът Христос не се интересуваше дали неговите служители са глупави или умни, стига да могат да измънкват по една литургия и да четат и пишат по малко. Самата тя, мислеше си Игрейн, се справяше с четенето и писането далеч по-добре от отец Колумба, а и говореше по-добре латински, когато пожелаеше. Игрейн не се смяташе за високообразована. Тя не бе навлязла в трудното изучаване на дълбоката мъдрост на Старата религия, а и с мистериите не се беше занимавала повече, отколкото беше необходимо за Дъщеря на Свещения остров. Все пак, колкото и несведуща да беше, ако попаднеше в който и да е Храм на мистериите — сред варварите — последователи на Рим, тя минаваше за много учена дама.

В малката стая, където се влизаше направо от двора и в хубави дни грееше слънце, по-малката й сестра Моргоуз, облечена в широка рокля от небоядисана вълна и стара наметка, която криеше напъпилата женственост на тринадесетте й години, предеше отегчено, навивайки неравната нишка на разнебитен чекрък. Около нея Моргана търкаляше едно старо вретено вместо топка, и следеше фигурите описвани от неправилния цилиндър, и после отново го побутваше насам-натам с пухкавите си пръстчета.