После тя остави чашата и усещането за тържественост изчезна: Вивиан отново си беше дребна, видимо уморена жена, а Мерлин — просто прегърбен старец. Игрейн бързо ги поведе към огъня.
— Дълъг е пътят от бреговете на Лятното море дотук в наши дни — поде тя припомняйки си как беше изминала същия този път като млада булка, изплашена и изпълнена с прикрита омраза, съпроводена от съпруг, който й беше непознат, свързан в представите й само с гласа, който чуваше и с ужаса, който изживяваше нощем. — Какво те накара да дойдеш дотук през пролетните бури, сестро и повелителко?
„И защо не дойде по-рано, защо ме изостави сама да се уча да бъда съпруга, да раждам детето си сама, изпълнена със страх и мъка по дома? Като не можа да дойдеш по-рано, защо изобщо дойде сега, когато е много късно и аз вече съм приела подчиненото си положение?“
— Пътят наистина е дълъг — отвърна меко Вивиан — и Игрейн разбра, че жрицата е чула мислите й също както думите, които произнесе на глас. — А и времената са опасни, дете мое. Но през тези години ти си станала жена, независимо от самотата — това е същото, като годините, които задължително се прекарват в самота от тези, които се готвят да станат бардове или — тук тя се усмихна, припомняйки си нещо — жрици. Ако беше избрала този път, щеше да разбереш, че той също те обрича на самота, моя Игрейн. Да, разбира се — Вивиан се наведе и чертите й се смекчиха — можеш да седнеш на коленете ми, мъничко.
Тя взе Моргана, а Игрейн гледаше удивено — обикновено Моргана беше плаха като диво зайче. Отчасти с недоволство, отчасти попаднала отново в плен на старата магия, тя наблюдаваше как детето се намества в скута на Вивиан. Вивиан на моменти й се струваше толкова дребна, че Игрейн се съмняваше дали може да държи добре детето. Вярно, приличаше на фея — истинска представителка на Древния народ. А Моргана действително щеше да прилича на нея един ден.
— А Моргоуз? По-добре ли е, откакто ти я изпратих преди година? — попита Вивиан, оглеждайки Моргоуз в шафрановата й рокля, докато тя се свиваше нацупено в сенките, хвърляни от огъня. — Ела и ме целуни, малка сестричке. О, ти ще станеш висока като Игрейн — каза тя, повдигайки ръце, за да прегърне момичето, което намусено се измъкна като недодялано кученце от сянката. — Седни тук, до коленете ми, ако искаш, дете.
Моргоуз седна на пода, облягайки глава на коленете на Вивиан и Игрейн забеляза, че мрачните й очи са насълзени.
„Тя владее всички ни“, помисли си Игрейн. „Как е възможно да има такава сила? Или просто Моргоуз я възприема като майка, защото Вивиан беше вече голяма жена, когато тя се роди, и за двете ни е била не само сестра, но и майка?“ Истинската им майка беше починала при раждането на Моргоуз, защото по това време беше вече прекалено възрастна. Малко по-рано през същата година Вивиан също беше родила дете, което умря, така че тя откърми собствената си сестра.
Моргана се беше сгушила плътно в скута на Вивиан; копринените червеникави къдрици на Моргоуз се стелеха по коляното й. Жрицата притискаше детето с едната си ръка, а с другата галеше дългите коси на младото момиче.
— Бих дошла, за да съм до теб, когато роди Моргана, — каза Вивиан, — но аз също носех дете. Тази година родих син. Дадох го на дойка и може би втората му майка ще го прати при монасите. Тя е християнка.
— Ти как приемаш това, че ще бъде възпитан като християнин? — попита Моргоуз. — Хубав ли е? Как се казва?
Вивиан се засмя.
— Нарекох го Балан — отвърна тя, — а дойката му нарече своя син Балин. Разликата им е само десет дни и сигурно ще отраснат като близнаци. А що се отнася до това, че ще израсне християнин, аз нямам нищо против — баща му също е християнин, а Присцила, дойката, е добра жена. Дете, ти спомена, че пътят, който ни дели, е дълъг, но повярвай ми, че сега е по-дълъг, отколкото когато ти се омъжи за Горлоис. Може би разстоянието оттук до Острова на свещениците, където расте тяхната светиня — Тръненият храст 6 6 Тръненият храст — Според легендата Йосиф Ариматейски пристига в Гластънбъри след кръстната смърт на Христос, забива там тояжката си и тя разцъфва. Издънки от този трънен храст растат и досега край Гластънбъри. (бел.прев.)
, е същото, но до Авалон пътят е много, много по-дълъг…
— Затова сме тук — намеси се внезапно Мерлин и гласът му прозвуча като голяма камбана, тъй че Моргана се стресна и започна да хленчи.
— Не разбирам — отвърна притеснено Игрейн. — Нали двете места са били едно до друго…
Читать дальше