Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

„Аз не знам и много други неща“, каза си той наум, но не се опита отново да задава въпроси. Може би Кралицата щеше да го изслуша по-късно, когато стигнеха там, накъдето се бяха запътили.

Сианна измънка:

— Просто си представих една неочаквана баня по това време… — опитваше се да си придаде сериозен вид, но не издържа и пак се разкиска. Кралицата се усмихна снизходително, заби здраво пръта в тинята и лодката се хлъзна напред по повърхността на езерото.

Гауен се извърна, за да погледне към момичето. Не беше наясно дали тя не му се подиграва, но със сигурност харесваше как се присвиват косо разположените й очи, когато се усмихваше. Реши, че няма нищо против тя да продължи да се закача с него. Сианна се открояваше с ярките си цветове на фона на сребристата вода и бледото небе. Имаше чувството, че би могъл да стопли премръзналите си ръце на медночервеникавата й коса, която грееше с огнени отблясъци. Гауен се усмихна плахо. Сияещата усмивка, която тя му отправи в отговор, незабавно проби бронята, която се бе опитал да си изгради, за да не може никой да нарани душата му. Много по-късно разбра, че още от този миг сърцето му се бе отворило и тя бе влязла в него завинаги.

Засега знаеше само, че му бе станало някак по-топло — дори развърза кожената връзка, с която прикрепяше наметката си от овча кожа. Лодката се движеше плавно по водата, а слънцето се издигаше все по-високо. Гауен седеше неподвижно и следеше Сианна изпод спуснатите си клепачи. Кралицата очевидно не смяташе за необходимо да води разговор, а момичето следваше примера й. Гауен не се осмеляваше да наруши мълчанието — само се вслушваше във виковете на водните птици и в тихия плясък на водата.

Повърхността на езерото беше гладка — само от време на време лекият ветрец повдигаше малки вълнички. Тук-там водата се вълнуваше леко от само себе си — Кралицата му обясни, че това означава скрити под водата плитчини, камъни или други възможни препятствия. Изминалата есен бе дъждовна и водите на езерото се бяха вдигнали. Гауен гледаше как се полюляват тръстиките и си представяше потъналите под водата поляни. Над водата се подаваха хълмове и хълмчета, свързани на някои места с пътечки, обрасли с тръстика. Пладне бе минало, когато най-сетне Кралицата насочи лодката към каменистия бряг на едно от островчетата, което — поне според Гауен — привидно не се различаваше по нищо от останалите. Тя стъпи първа на сушата и направи знак на двете деца да я последват.

После попита Гауен:

— Можеш ли да кладеш огън?

— Съжалявам, Кралице. И на това никога не са ме учили. — Гауен почувства, че се изчервява. — Знам как да поддържам огъня в огнището, но според друидите огънят е свещен — затова само в особени случаи се допуска той да загасне, и само жреците имат право да го палят наново.

— На мъжете им е присъщо да превръщат в мистерия нещо, което всяка селянка може да прави — отбеляза презрително Сианна.

Но Кралицата поклати глава.

— Огънят действително е мистерия. Като всяка природна сила той може да представлява опасност, може да ни служи, и може да се превърне в божество. Всичко зависи от това как се използва.

— А какъв е огънят, който ще разпалим тук? — попита спокойно Гауен.

— Просто огън на пътници, които имат нужда да си сготвят на него обяд. Сианна, вземи го със себе си и му покажи как се събират съчки за огън.

Сианна протегна ръка на Гауен и той усети как малките й топли пръсти се сключват около неговите.

— Хайде, трябва да търсим сухи листа и треви — всичко, което се пали лесно и изгаря бързо; също и малки сухи клонки — ето така — тя пусна ръката му и взе от земята шепа сухи съчки. Двамата продължиха да се озъртат и скоро натрупаха малка купчина от сухи листа и клонки в една обгоряла яма, издълбана във влажната почва на брега. Наблизо имаше готова купчина от по-големи сухи клони. Очевидно, някой беше ползвал това място и преди.

Когато прецени, че купчината е достатъчно голяма, Кралицата им показа как да вадят искра от кремък и стомана, които извади от една кожена торбичка, вързана на кръста й. Огънят пламна веднага. Гауен си помисли колко странно бе това, че го приветства като крал, а го кара да върши слугинска работа. Но докато се взираше в огъня и си припомняше последните й думи, му се стори, че разбира. Дори малкият огън, на който си готвиш обяда, е нещо свещено, и може би в тези времена, когато римляните владееха външния свят, на един богопомазан крал се налагаше да изпълнява дълга си потайно и незабележимо.