Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

Скоро треперливите огнени езици се издигнаха весело нагоре, а Кралицата умело поддържаше играта им с по-големите клони. Когато се убеди, че огънят гори добре, тя отиде до лодката и извади отнякъде цял убит заек. Одра го и го изкорми с малък нож с наточено каменно острие, наниза го на шиш и го сложи на огъня, който тлееше равномерно — някои от клоните вече се превръщаха във въглени. Скоро сокът от печеното зацвърча по жаравата. Гауен почувства, че стомахът му се присви от апетитната миризма и едва сега се сети, че е пропуснал закуската си.

Когато месото се опече добре, Кралицата го подели с ножа си и даде по един голям къс на всяко дете. За себе си обаче не взе нищо. Гауен се нахвърли лакомо върху месото. Когато привършиха с яденето, Кралицата им показа как да заровят костите и кожата.

— Кралице — поде Гауен, докато бършеше пръсти в туниката си, — благодаря ти за вкусния обяд. Но аз все още не знам защо дойде за мен. Сега, когато се нахранихме, би ли отговорила на въпроса ми?

Тя го загледа мълчаливо. След малко проговори:

— Мислиш си, че знаеш кой си, но нямаш и най-малка представа. Нали ти казах, аз съм тази, която ще те води. Моят дълг е да ти покажа какво е твоето предназначение — и тя се отправи обратно към лодката, като им направи знак да я последват.

„Ами стоте крале?“, искаше му се да попита, но не събра кураж.

Този път Кралицата на феите насочи лодката в открити води — там, където водите на вливащата се в езерото река правеха нещо като канал през блатата; трябваше да се навежда много, за да забие острието на пръта в тинята. Островът, към който се бе насочила, беше голям, разделен със съвсем тясна водна ивица от сушата на запад от него.

— Движете се тихо — каза Кралицата, когато стъпиха на брега, и ги поведе сред дърветата.

Дори сега, в началото на зимата, когато листата на дърветата бяха почти опадали, промъкването между дънерите и ниската растителност не беше никак лесно — още повече, че при всяка непредпазлива стъпка сухите клони изпукваха оглушително. Известно време Гауен бе толкова зает с опитите си да се промъква под дърветата, че не му минаваше през ума да запита къде отиват. Кралицата се движеше напълно безшумно, а и движенията на Сианна почти не предизвикваха шум. Караха го да се чувства като голям, тромав вол.

Кралицата вдигна ръка и Гауен спря, изпълнен с облекчение. Тя отмести внимателно клоните на една леска. Зад нея се виждаше малка ливада, където червеникави сърни пощипваха останалата тук-там трева.

— Трябва да наблюдаваш сърните и елените, Гауен, и да научиш техните нрави. През лятото няма да ги откриеш тук. Тогава се крият в гъсталаците, докато отминат дневните горещини, и излизат да пасат по здрач. Но сега знаят, че трябва да се хранят колкото е възможно повече, преди да дойде зимата. Едно от задълженията на всеки ловец е да изучи нравите на животните, които преследва.

Гауен се осмели да попита полугласно:

— Ловец ли трябва да стана, Повелителко?

Тя помълча, преди да отговори.

— Това, което ще вършиш, не е толкова важно — каза тя най-сетне, също толкова тихо. — Важното е кой си — това е нещо съвсем различно и тъкмо това ще трябва да научиш.

Сианна протегна малката си ръка и го дръпна до себе си в една вдлъбнатина в тревата.

— Ще наблюдаваме сърните оттук — прошепна тя. — От това място ще можем да виждаме всичко.

Гауен се отпусна мълчаливо редом с нея. Изведнъж близостта й го накара да почувства съвсем осезателно, че тя е момиче, при това негова връстница. Досега почти не бе виждал момиче на своята възраст, камо ли пък да го докосне. Ейлан и Кайлеан, които познаваше от раждането си, не бе възприемал точно като жени. Изведнъж го заляха спомени за неща, дочути оттук-оттам. Зашеметен от това ново усещане, той усети, че бузите му пламват. Притесни се ужасно и опита да скрие лицето си в хладната трева. Усещаше уханието на косите на Сианна, овлажнели от пот, и острата миризма на грубо обработената кожа, от която бе ушита дрехата й.

След малко Сианна го смушка и прошепна:

— Гледай!

През тревата към тях пристъпваше на високите си, стройни крака една кошута. Тя се олюляваше красиво на копитцата си, които изглеждаха прекалено малки, за да носят тялото й. На няколко крачки след нея вървеше недорасло еленче — бебешките му петна вече изчезваха по рошавата зимна козина. Малкото следваше майка си по петите, но в сравнение с нейната уверена грация походката му бе очарователно несръчна. „Ходи като мен“, каза си Гауен и се усмихна.