Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

Удивително е, мислеше си тя, докато вървеше с Ейлунед към складовете, колко бързо се изграждат традициите. Още не бе минала година, откак жриците се бяха установили на Свещения остров, и Ейлунед вече приемаше нещата, които Кайлеан бе предложила да вършат, като закон, сякаш се вършеха все така поне от стотина години насам.

— Помниш ли, когато Ходещия по вода дойде за първи път, ни донесе торба овес. А днес, когато дойде да си вземе билките, не донесе нищо. — Ейлунед, забързана надолу по пътеката, не спираше да говори. — Не разбираш ли, Повелителко, така не може да продължава. Достатъчно малко на брой са обучените ни жрици, които могат да лекуват и хора, които се отплащат по някакъв начин. А ти настояваш да приемаме всяко сираче. Не мислиш как ще изхраним всички и как ще пренасяме толкова храна през водата!

— Той не е някакво сираче, а синът на Ейлан!

— Ами да го вземе тогава Бендейгид, нали му е дядо!

Кайлеан си припомни последния си разговор със стареца и поклати глава. Бендейгид беше луд от ярост. Ако зависеше от нея, той никога нямаше да узнае, че Гауен е оживял.

Ейлунед отмести резето, за да отвори вратата на склада им. Щом вратата се открехна, нещо сиво се шмугна покрай краката им към храстите. Ейлунед изпищя и отскочи назад. Кайлеан я задържа, за да не падне.

— Проклето да е това отвратително животно! Проклето да е…

— Млъкни! — Кайлеан я разтърси. — Нямаш никакво право да проклинаш това създание — то си търси храна, също както и ние. Нямаме право и да отказваме помощ на когото и да било, особено пък на Ходещия по вода — нали той ни превозва насам и натам, и кажи-речи нищо не взема в замяна!

Ейлунед се извърна със заплашително пламнали бузи.

— Изпълнявам само това, което сама ми нареди! — развика се тя. — Как можеш да разговаряш така с мен?

Кайлеан я пусна и въздъхна.

— Нямах намерение да те обиждам, нито пък да те упреквам, че не се справяш със задълженията си. Ние сме отскоро тук и още се учим — не знаем какво можем и какво не можем, от какво се нуждаем и от какво — не. Знам единствено, че спасяването ни не би имало смисъл, ако цената му е да станем също тъй груби и алчни като римляните. Тук сме, за да служим на Богинята. Не можем ли да имаме вяра, че тя ще ни покаже верния път?

Ейлунед поклати глава, но все пак лицето й възвърна нормалния си цвят.

— Нима Богинята би искала да загинем от глад? Виж — тя дръпна встрани каменната плоча, която покриваше ямата, където складираха храната, и посочи: — ямата е полупразна, а до средата на зимата остава още една луна!

„Ямата е наполовина пълна“, искаше да отвърне Кайлеан, но нали бе възложила на Ейлунед да се грижи за храната тъкмо поради склонността й да се безпокои от такива неща?

— Има още две такива ями, при това пълни догоре — отвърна тя спокойно. — Все пак, правилно постъпи, че ми показа тази.

— В складовете на Вернеметон имаше зърно, достатъчно за няколко зими, а сега имат и по-малко гърла за изхранване — отбеляза Ейлунед. — Не може ли да поискаме да ни пратят припаси оттам?

Кайлеан притвори очи. Видя отново пред себе си купчината пепел, която остана от Дома на девиците. Така беше — нито Ейлан, нито много от останалите щяха да имат нужда от храна — не само през тази зима, а никога вече. Опита се да си каже, че предложението на Ейлунед е разумно, че тя не е искала да й причини болка.

— Ще попитам — Кайлеан си наложи да отговори спокойно. — Но ако е вярно това, което се говори, че няма вече да има жени-жрици в Горския храм, не бихме могли да разчитаме на тях да ни подкрепят още една година. Освен това ще е по-добре народът в Дева да ни забрави. Арданос се бе набъркал в плановете на римляните и едва не причини голямо нещастие. Струва ми се, че не бива да се набиваме на очи — а ако съм права, ще се наложи да намерим начин да се изхранваме тук сами.

— Това е твоя работа, Повелителко. Но аз съм тази, която разпределя запасите, които вече имаме — каза Ейлунед и върна каменната плоча на мястото й.

„Не, това е работа на Богинята“, мислеше Кайлеан, докато двете продължаваха да броят бъчвите и чувалите. „Заради Нея сте тук, и никога не бива да го забравяме.“

Действително, и тя, и повечето от по-възрастните жрици не познаваха друг дом освен храма. Но те умееха да вършат много неща, и биха били добре дошли в дома на не един британски племенен вожд. Нямаше да им е лесно да се разделят, но поне нито една от тях нямаше да умира от глад. Бяха дошли тук да служат на Богинята по призвание, и щом Тя имаше нужда от жрици, значи, щеше да намери начин и да ги изхрани, мислеше си Кайлеан с лека усмивка.