Патрик Ротфусс - Името на вятъра

След това се случи нещо странно. Вратата се отвори и „Пътният камък“ беше залят от вълна различни шумове. Започнаха да влизат хора, които разговаряха и оставяха на пода вързопите с нещата си. Те си избираха маси и мятаха връхните си дрехи по облегалките на столовете. Един, който носеше ризница от тежки метални пръстени, разкопча колана, на който бе увесен мечът му, и го подпря на стената. Двама-трима носеха на коланите си ножове. Неколцина вече поръчваха напитки.

Коте и Баст за момент наблюдаваха какво става и след това преминаха към действие. Коте се усмихна и започна да разлива напитки. Баст се затича навън, за да види дали има коне, за които трябва да се погрижи.

За десет минути странноприемницата се превърна в съвсем различно място. Върху тезгяха звънтяха монети. Сирене и плодове бяха сложени на подноси, а в кухнята беше окачено да къкри голямо медно гърне. Мъжете разместваха масите и столовете, за да може групата им от десетина човека да се разположи по-удобно.

Коте ги разпозна още щом влязоха. Двама мъже и две жени каруцари с кожа, загрубяла от прекараните на открито години, усмихнати при мисълта, че ще прекарат нощта на завет. Трима стражи с непреклонен поглед, целите вонящи на желязо. Калайджия с голямо шкембе, винаги готов да се усмихне и да покаже няколкото си останали зъба. Двама младежи — единият с пясъчноруса коса, а другият тъмен, които бяха добре облечени и умееха да се изразяват прилично — достатъчно разумни, за да се присъединят към по-голяма група, за да се пазят взаимно по пътищата.

Настаняването трая час-два. Имаше пазарлък за цените на стаите. Започнаха приятелски разправии кой с кого ще спи. Някои дребни предмети от първа необходимост бяха донесени от каруците и дисагите. Появиха се желаещи да се изкъпят и започна да се грее вода. На конете беше сложено сено, а Коте допълни маслото във всички лампи.

Калайджията побърза да излезе навън, за да се възползва от оставащата дневна светлина. Той минаваше през улиците на града със своята двуколка, теглена от муле. Около него се струпваха децата и го врънкаха да им дава бонбони и шайби и да разказва истории.

Когато стана ясно, че няма да получат нищо, повечето от тях загубиха интерес. Те образуваха кръг около едно момче и започнаха да пляскат с ръце, отмервайки такта на една детска песничка, която е била стара още когато дядовците им са я пеели:

Момчето в средата се смееше и се опитваше да излезе от кръга, но останалите деца го бутаха обратно.

— Калайджия — неочаквано звънливо прозвуча гласът на стареца. — Грънчар. Точилар. Търсач на вода с багета. Реже корка на парчета. Майчин лист. Шал копринен чист. Хартия за писма и вкусна баклава.

Това привлече вниманието на децата. Те отново се струпаха около него, като превърнаха преминаването му по улицата в малък парад, пеейки:

— Кожени колани. Билки най-отбрани. Връзки за обувки и пера, и джуфки. Калайджията е днес в града, утре към селата отлетя. Работи той и бодро вика, елате всички край чифлика. На булките предлагам рокли, на дъщерите — лак за нокти.

Няколко минути по-късно вече седеше пред „Пътният камък“ с точиларското си колело в ръка и остреше нож.

Докато възрастните започнаха да се събират около стареца, децата се върнаха към играта, с която се забавляваха. Едно момиче в центъра на кръга закри очите си с ръка и се опитваше да хване другарчетата си, а те бягаха, пляскаха с ръце и напяваха:

Калайджията търгуваше с хората наред, понякога с двама-трима наведнъж. Разменяше остри ножове срещу тъпи с няколко дребни монети в добавка. Продаваше ножици и игли, медни гърнета и бутилчици, които жените бързаха да скрият веднага след като ги купят. Предлагаше копчета и чували с канела и сол. Вар от Тинюе, шоколад от Тарбеан, полиран рог от Аеруех…

През цялото време децата продължаваха да пеят:

Коте предположи, че пътниците са заедно от около месец — достатъчно дълго, за да се чувстват добре един с друг, но не толкова, че да започнат да се разправят помежду си за дреболии. От тях се носеше мирис на прах и на коне. Той вдиша миризмата, сякаш беше парфюм.