Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите й килим от маргаритки.

— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.

Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с маргаритки към сивия камък край потока.

Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете й.

— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.

Подгъвът на роклята й се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.

— Каква е тази тайна?

Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.

— Ела да видиш.

Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който капеше вода.

— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…

Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.

Прииска ми се да я целуна, но не го направих.

Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.

— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.

— Каква история разказа на теб? — попитах аз.

— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни, затова момчето й дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.

Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.

— Тогава този камък е тъжен?

Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.

— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато. Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го прави, мисли за момчето.

Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.

— Как се научи да чуваш камъните?

— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. — Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не знае какво може да чуе.

Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък, после навих ръкави и бръкнах във водата.

— Слушай — настойчиво ме подкани тя.

Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи. Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.

В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак се превиваше и едва успяваше да стои изправена.

Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.

— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?

Бръкнах във водата.

— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.

— Няма да ме подмамиш толкова лесно — засмя се Дена и поклати глава.

— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.

— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.

— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден той хванал я в един поток и със стихове страховете й успокоил. И когато момичето забравило да гледа зад гърба си, той номер й скроил.

Ухилих й се и извадих ръка от водата.

Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста й, но достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от балончета, а роклята и косата й се носеха около нея.

Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, й помогнах да се изправи. Изглеждаше така, сякаш се е давила три дни.

— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!