Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита в косата й.

— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна .

Устните й се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната й ръка стеснително докосна косата й.

— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. — Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?

— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?

— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите й дърпаха синия конец в края на плитката й. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки — очевидно раздразнена промърмори тя.

— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.

— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.

— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.

Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите й пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата й.

— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.

— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?

— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.

Държанието й леко се смекчи и раздразнението й се стопи.

— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?

Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:

— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?

— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя й, който си бе тръгнал.

— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.

— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна сериозност.

— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?

Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.

— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. — Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато възнаградени.

— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.

— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение дали богатството му е голямо или малко.

Сложих нежно ръка върху нейната.

— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.

— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.

— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз самият знам добре.

Очите й се втвърдиха и тя поклати глава.

— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с някой мъж.

— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига, колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да украсят снагата ти.

— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да ме украсиш или да ме съблечеш?

— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.

Огледах я демонстративно.

— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се нуждаеш от допълнителен блясък.

Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.

— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме далеч от всичко това.

По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет, Андениван. На свой ред аз й разказах за Адемре и й показах няколко движения от езика на жестовете.