Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

На прага стоеше млада двойка. Жената беше красива, с тъмна коса и тъмни очи. Мъжът беше богато облечен. Лицето му беше бледо и стреснато.

— Не знам какво се случи! — извика той, докато се оглеждаше трескаво наоколо. — Просто се разхождахме и изведнъж тя спря да диша!

Бях до нея, преди някой в стаята още да е успял да се изправи. Жената почти беше паднала върху една празна пейка, а придружителят й се бе надвесил над нея. Едната й ръка беше притисната към гърдите й, а другата немощно отблъскваше мъжа. Той не й обърна внимание и продължи да се приближава към нея. Тя продължи да се дърпа встрани от него, докато накрая не се озова на ръба на пейката.

Блъснах го грубо встрани.

— Мисля, че в момента не иска да се приближаваш до нея.

— Кой си ти? — попита той с изтънял глас. — Лекар ли си? Кой е този мъж? Някой веднага да повика лекар! — Той се опита да ме изблъска с лакът.

— Ти! — Посочих един едър моряк, седнал на близката маса. — Хвани този мъж и го отведи там!

Гласът ми изсвистя като камшик и морякът скочи на крака, сграбчи младия благородник за врата и набързо го извлече.

Обърнах се отново към жената и наблюдавах как съвършените й устни се отварят. Тя се напрегна и едва успя мъчително да си поеме дъх. Очите й бяха обезумели и влажни от страх. Приближих се до нея и заговорих възможно най-меко.

— Ще се оправиш. Всичко е наред — уверих я аз. — Трябва да погледнеш в очите ми.

Очите й се втренчиха в моите, след това се разшириха удивено, когато ме позна.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — сложих ръка върху гърдите й, които мъчително се напрягаха.

Кожата й беше поруменяла и гореща. Сърцето й трептеше като на уплашена птица. Сложих другата си ръка върху лицето й. Погледнах дълбоко в очите й. Те бяха като тъмни езера.

Наведох се още по-близо, за да я целуна. Тя миришеше на цветовете на селас, на зелена трева и на прах от пътя. Почувствах я как се напряга, за да диша. Заслушах се. Затворих очи. Усетих как едно име ми нашепва.

Изрекох го тихо, но достатъчно близо до нея, за да докосне дъхът ми устните й. Изрекох го тихо, но достатъчно силно, за да се заплете звукът от него в косата й. Изрекох го твърдо и непоколебимо, мрачно и сладостно.

Чу се звукът на поет дъх. Отворих очи. Стаята беше толкова тиха, че успях да чуя кадифения прилив на втория й отчаян дъх. Отпуснах се.

Тя сложи ръката си върху моята и върху гръдта си, където се намираше сърцето й.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — повтори тя. — Това са седем думи.

— Така е — съгласих се аз.

— Моят герой — каза Дена и бавно и с усмивка си пое въздух.

— Беше много странно — чух морякът да казва в другия край на стаята. — Имаше нещо в гласа му. Кълна се в цялата сол в тялото ми, че се почувствах като кукла на конци.

Слушах с половин ухо. Предположих, че морякът просто е свикнал да скача, когато му се нареди с достатъчно авторитетен глас.

Но нямаше нужда да му казвам това. Представлението ми с Дена, комбинирано с яркия цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.

Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много. Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.

— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?

— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.

— Ще се връщаш ли обратно скоро?

— Всъщност утре. Наел съм карета.

— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.

— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих й прям поглед аз.

Дена се изчерви леко и извърна поглед.

— Предполагам, че е така.

Когато сведе поглед, косата й се спусна от раменете й и падна около лицето й. Ухаеше хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.

— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.

За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне поглед към мен.

— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. — До ласкателство?

На свой ред бях смутен и запелтечих:

— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…