Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Сенчест или слънчев, аз зная кога да си държа езика зад зъбите. Препоръчвам същото и на теб. — Шутът внезапно се изправи и тръгна към вратата. Там спря за миг. — Тя те мразеше само първите няколко месеца. И омразата не беше насочена към теб, а към онази непозната, която е дарила Рицарин с това, което лейди Търпение не може. След това сърцето й омекна. Още тогава искаше да те повика при себе си и да те отгледа като свой син. Някой би казал, че е искала да притежава нещо, което е създадено от него. Но не мисля така.

Бях се облещил от изненада.

— Приличаш на риба, когато зяпнеш така — отбеляза той. — Баща ти естествено отказа. Смяташе, че това би било равносилно на официално признаване. Но не мисля, че това бе истинската причина. По-скоро знаеше, че ще е опасно за теб. — Шутът направи странно движение с ръка и между пръстите му се появи парче сушено месо. Знаех, че го е държал в ръкава си, но така и не можах да разбера как направи този трик. Той метна месото към леглото и кутрето лакомо се нахвърли върху него.

— Знаеш ли, ти лесно би могъл да й причиниш болка… стига да пожелаеш. Тя се измъчва от мисълта колко самотен си бил. А ти приличаш на Рицарин и всичко, което казваш, сякаш излиза от неговата уста. Тя е като диамант с пукнатина. Един-единствен точен удар от теб и ще се разпадне на части. Тя още не го е прежалила и се обвинява. Нямаше да го убият, ако не се беше съгласила с неговото абдикиране. Ето какво я мъчи още.

— Кои са „те“?

— Кои са „те“ ли? — повтори шутът и изведнъж изчезна от погледа ми. Докато стигна до вратата, вече не се виждаше никъде из коридора. Пресегнах се към него, но не долових нищо. Сякаш беше „претопен“. Потреперих при тази мисъл и се върнах при Смити. Дъвчеше месото на малки хапки, някои бе изплюл върху леглото.

— Шутът си отиде — съобщих му аз, но кутрето само кимна унесено, сякаш сега най-важното нещо беше храната.

Едва сега осъзнах, че ми принадлежи изцяло и че Бърич не може да ми каже нищо, защото то ще живее тук, в моята стая. Освен дрехите и медната гривна на Сенч досега не бях притежавал нищо мое.

Подхванах го внимателно и го вдигнах към светлината на прозореца. Козината му беше съвсем гладка, почти плюшена, с белезникави дири по гръбчето. Намерих едно бяло петънце на брадичката и друго — на лявото краче. Кутрето стисна с мъничките си челюсти ръкава на ризата ми и го задърпа с игриво ръмжене. Погалих го, после го сложих на леглото и само след миг то заспа умиротворено. Поставих две възглавници, за да го предпазят от падане, и неохотно се върнах към следобедните си занимания и уроци.

Първата седмица с Търпение бе истинско изпитание и за мен, и за кученцето. Научих се да поддържам постоянна, макар и тъничка нишка между двама ни, за да не се измъчва от усещането, че е оставено само. Но това изискваше съсредоточаване, а аз не винаги можех да си го позволя. Бърич се мръщеше, когато проявявах разсеяност, а аз се оправдавах с уроците при лейди Търпение.

— Нямам представа какво иска тази жена от мен — оплаках се на третия ден. — Вчера имахме музика. Цели два часа ме кара да свиря — първо на арфа, след това на гайда и накрая на флейта. Всеки път, когато започвах да схващам мелодията, ми вземаше инструмента и ми нареждаше да се захвана със следващия. А накрая заяви, че съм напълно лишен от музикален слух. Тази сутрин имахме поезия. Настоя да науча поемата за кралица Целебна и нейната градина. Доста е дълга и в нея се изреждат различни лечебни растения. На няколко пъти ги обърках и тя се нахвърли върху ми с обвиненията, че й се подигравам. Изпитах истинско облекчение, когато се оплака, че от мен я е заболяла главата, и ми нареди да си вървя. Предложих й да й направя отвара от синапено семе, за да й мине главоболието, а тя ми се развика: „Ето, видя ли. Знаех си, че ми се подиграваш!“ Бърич, просто не зная какво да направя, за да й доставя удоволствие.

— Че защо трябва да правиш нещо? — изсумтя той и с това темата беше приключена.

Същата вечер в стаята ми дойде Лейси. Почука, влезе и сбърчи нос.

— По-добре донеси малко ароматични листа, ако смяташ да държиш кученцето тук. И използвай оцет и вода, когато бършеш мокрите петна. Тук мирише на конюшня.

— Сигурно е така — побързах да се съглася. След това я погледнах въпросително и зачаках.

— Виж какво ти донесох. Струва ми се, че най-много ти хареса. — И ми подаде гайдата. Не зная как беше познала, но от трите инструмента този наистина ми се бе видял най-интересен. Арфата имаше твърде много струни, а звукът на флейтата ми се стори писклив дори когато на нея засвири лейди Търпение.