Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ти изобщо не ме слушаш!

Трепнах, очаквайки да получа шляпване от Бърич, после осъзнах, че съм в стаята на дребната енергична жена, която ме гледаше, опряла юмруци на кръста си.

— Мисля, че му има нещо — рече тя на Лейси. — Видя ли как се блещеше в кученцето? Имах чувството, че ще получи някакъв припадък.

Лейси се усмихна добродушно.

— Добре де — продължаваше да бърбори лейди Търпение, — може и да е нормално момчетата да изглеждат глупаво.

„По-късно“ — обещах на кученцето.

— Извинете — произнесох, — разсеях се по кучето. Наистина го харесвам. Благодаря ви за него.

Усещах, че животинчето се е сгушило в свивката на ръката ми.

— Най-обикновено кутре — отвърна лейди Търпение и за моя изненада изглеждаше малко засрамена. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Кутрето си облиза носа и затвори очи. „Топло. Ще спя.“

— Разкажи ми за себе си — каза тя. Това ме завари неподготвен.

— Какво бихте искали да знаете, уважаема госпожо?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Каквото и да е. С какво си запълваш деня?

Опитах се да й разкажа, но виждах, че не одобрява чутото. Свиваше устни всеки път, когато споменавах името на Бърич. Изглежда, не остана впечатлена и от упражненията по фехтовка. За Сенч естествено не смеех да кажа нито думичка. Тя кимна одобрително само когато споменах за изучаването на езици и заниманията по писане.

— Достатъчно — прекъсна ме тя преди да свърша. — Поне не си неграмотен. Щом можеш да четеш, значи ще се научиш бързо. Стига да имаш желание.

— Ами имам — измънках неуверено, тъй като не знаех за какво става дума.

— Хубаво тогава. Защото съм твърдо решена да те направя човек, дори и ти да не искаш. — Тя ме погледна и добави с посмекчен тон. — Как ти казват, момче?

— Ами… момче също може — промърморих. Дремещото в прегръдките ми кутре се размърда в просъница.

— Аз пък ще ти викам… хъм, Томас. Том за по-кратко. Съгласен ли си?

— Защо не? — отвърнах.

— Добре тогава. Чакам те утре по същото време. Но те предупреждавам, искам от теб повечко ентусиазъм. Довиждане, Том.

— Довиждане, госпожо.

Обърнах се и излязох. Лейси ме изпрати с поглед. Усещах разочарованието на господарката й, но не можех да направя нищо.

Тази първа наша среща бе отнела по-малко от час. Денят все още бе в разгара си, а аз изведнъж се оказах напълно свободен. Отправих се към кухнята да потърся нещо за кученцето. Още не знаех как да постъпя с него и каква ще е реакцията на Бърич. Всъщност бих могъл да го настаня в конюшнята. Можех да не казвам веднага на Бърич. Нека първо привикна с него. Не беше от къдравите териери, по-скоро приличаше на малко мече. Но когато пораснеше, щеше да ми стига до коляното. Не исках да го правя боец. Как да го кръстя? Няма да е нито Зъбльо, нито Хапльо. Може би Пазач?

— Или Наковалня. Или Ковач.

Вдигнах глава. Шутът бе излязъл от една ниша и ме следваше по коридора. Последва ме в стаята.

— Защо? — попитах. Бях отвикнал да се изненадвам, че знае за какво мисля.

— Защото сърцето ти ще бъде удряно върху неговото и силата ти ще бъде изпробвана с неговия огън.

— Звучи доста драматично — подсмихнах се аз. — А и всичко свързано с ковачници не се посреща особено добре напоследък. Онзи ден чух един пияница да заплашва друг с думите: „Дано претопят жена ти.“ Всички на улицата спряха и го изгледаха.

Шутът сви рамене.

— Ами тогава, кръсти го Смит. Или Смити. Ще ми дадеш ли да го видя?

Подадох му кученцето, макар и неохотно. То се събуди, размърда се и се намести в ръцете на шута. „Няма миризма, няма миризма“. Дадох си сметка, не без изненада, че кутрето е право. Нослето му подсказваше и на двама ни това, което би трябвало да забележа отдавна — шутът нямаше собствена миризма.

— Внимавай да не го изпуснеш.

— Може да съм шут, но не съм идиот — отбеляза той и приседна на леглото. Кученцето се освободи от прегръдката му и се зарови сред завивките. Седнах до него, за да го уловя, ако стигне до ръба. — Я ми кажи, ще й позволиш ли да те купи с подаръци?

— Защо не? — попитах.

— Ще бъде голяма грешка — и за двамата. — Той дръпна опашката на кутрето и то се завъртя към него. — Тя ще продължава да ти подарява разни неща. А ти ще ги приемаш, защото няма да ти е удобно да й отказваш. Но ще трябва да решиш дали те ще се превърнат в мост между вас, или в стена.

— Познаваш ли Сенч? — попитах неочаквано, защото в този момент шутът говореше точно като него. Пред никого другиго не бях споменавал за Сенч, като изключим, разбира се, краля.