Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Не бях в състояние едновременно да се бия в две посоки. Без да изпускам ума на Уил, пропъдих мислите му от своите и се опитах да контролирам тялото си. В следващия момент ми нанесоха две рани — в левия прасец и на дясната ръка. Знаех, че няма да издържа. Не виждах Нощни очи. Поне той имаше шанс. „Бягай, Нощни очи. Всичко свърши.“

„Тепърва започва!“ — възрази ми той. Профуча през мен като гореща вълна. От някаква друга част на лагера чух вик с гласа на Уил. Някъде един осезателен вълк разкъсваше тялото му. Усетих, че Славен се опитва да освободи ума си от неговия. Стиснах го още по-здраво. „Остани и се бори, Славен!“

В хълбока ми се заби меч. Отскочих, блъснах се в някакъв камък и когато се опитах да се изправя, разбрах, че това е драконът на Риълдър — битката бе стигнала чак дотук. Обърнах се към нападателите си. Нощни очи и Уил все още се биеха — очевидно Славен беше научил нещо, докато бе измъчвал осезатели, защото не беше толкова уязвим за вълка, колкото щеше да е някога. Не можеше да нарани Нощни очи с Умението, ала можеше да го обвива в много пластове страх. Сърцето на вълка внезапно затуптя в ушите ми. Отново се отворих за Умението, изпълних се с него и направих нещо, каквото не бях опитвал никога. Пратих силата на Умението като Осезание на Нощни очи. „За теб, братко.“ Усетих, че вълкът блъска Уил и за миг се освобождава от него. Уил използва това време, за да избяга. Копнеех да тръгна след него, но зад себе си усетих раздвижване на Осезание в дракона на Риълдър. Събуждаше се. И беше гладен.

Внезапно запращяха клони и наоколо се посипаха листа. Надигна се страшен вихър и девойката върху дракона ненадейно кацна до стълба. Опашката на дракона помете близките ратници.

— Този — извика шутът и драконът захапа един от моите противници в ужасяващата си паст. Нещастникът изчезна във валмо дим и аз усетих, че Умението на съществото се разширява от погълнатия живот.

Зад мен внезапно се надигна клиновидна змийска глава. Сянката й плъзна отгоре ми и за миг потънах в мрак. После главата се стрелна напред, по-бърза от нападаща змия, и захапа най-близкия до нас ратник. Ревът на дракона почти ме оглуши.

„Братко?“

„Жив съм, Нощни очи.“

„И аз, братко.“

„И АЗ, БРАТКО. И СЪМ ГЛАДЕН!“

Осезателен глас на много голям хищник. Истинска Стара кръв. Силата му ме разтърси до мозъка на костите. Нощни очи имаше здравия разум да му отговори.

„Тогава се нахрани, големи братко. Направи нашата плячка своя. Заповядай.“

Драконът нямаше нужда от повече подканяне. Какъвто и да беше бил самият Риълдър, той бе вложил в своя дракон неутолим глад. От мъха и пръстта се измъкна крак с огромни нокти, размаха се опашка и повали едно дърво. Драконът се хвърли напред, за да погълне друг фароуски ратник.

„Кръв и Осезание! Това е нужно! Кръв и Осезание. Можем да събудим драконите.“

„Кръв и Осезание ли? В момента сме подгизнали и в двете.“

Той мигом ме разбра.

Насред кървавата схватка двамата с Нощни очи започнахме да играем една безумна игра. Нещо като състезание, чиято цел бе да събудим повече дракони. Състезание, което вълкът с лекота спечели. Той се хвърляше към поредния дракон, отръскваше кръв от козината си отгоре му и го молеше: „Събуди се, братко, и се нахрани. Донесли сме ти месо. — И когато от огромното тяло се вдигаше дим от вълча кръв и то се раздвижваше, Нощни очи му напомняше: — Ние сме от една глутница!“

Открих крал Мъдрост. Негов беше драконът с еленовите рога и той се надигна от сън с вика: „Бък! За Бъкип! Еда и Ел, колко съм гладен!“

„Край бъкското крайбрежие е пълно с алени кораби, милорд. Те само очакват вашите зъби“ — казах му аз. Въпреки думите му, в него не бе останало почти нищо човешко. Камък и души се бяха слели, за да се превърнат в истински дракони. Разбирахме се помежду си като хищници. Те и преди бяха ловували като глутница и добре си го спомняха. В повечето от другите дракони нямаше абсолютно нищо човешко. Те бяха създадени от Праотци, не от хора, и не разбираха нищо друго, освен че сме братя и сме им донесли месо. Онези, които бяха дело на котерии, имаха смътни спомени за Бък и Пророците. Ала не това ги обвързваше с мен, а обещанието ми да им осигуря храна.

Накрая събудихме всички дракони. Зад мен, там, където бяха лагерували ратниците на Славен, се носеха виковете на преследвани мъже и ревът на дракони, биещи се не за месо, а за живот. Чудовищата поваляха цели дървета и опашките им отсичаха храстите като коса — житни класове. Бях спрял да си поема дъх, отпуснал една ръка върху коляното си, а в другата продължавах да стискам Искреновия меч. Дишах тежко, гърлото ми бе пресъхнало. Болката започваше да прониква през Умението, което бях наложил на тялото си. От пръстите ми се стичаше кръв. Тъй като нямаше дракон, на който да я дам, избърсах длан в елека си.