Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Нощни очи! Спри! Не можеш да се биеш с дванайсет меча, размахвани от един ум!“

Уил небрежно прибра оръжието си в ножницата и извика на котерията:

— Не се занимавайте с тях. Нека ги довършат стрелците.

Трябваше ми само един поглед към стените на каменоломната, за да се уверя, че не блъфира. Ратници в златистокафяви униформи заемаха позиции. Разбирах каква е била целта им. Не да победят Искрен, а да завладеят каменоломната. Отново ме обзе срам и отчаяние. Вдигнах меча и нападнах Уил. Щях да убия поне него.

По камъка в краката ми се плъзна стрела, друга удари точно пред Нощни очи. Над каменоломната на запад от нас се разнесе вик. Девойката върху дракона прелетя ниско над мен. В зъбите на чудовището се гърчеше стрелец в златистокафява униформа. Драконът описа кръг, отново се спусна и грабна втори. Друг скочи в каменоломната, за да се спаси.

Всички се бяхме вцепенили. Уил се опомни по-бързо от мен.

— Стреляйте — извика на стрелците той с глас, в който отекваше Умение. — Убийте дракона!

Към създанието се понесе рояк от стрели. Някои паднаха много преди да достигнат целта си. Останалите бяха отклонени с едно-единствено могъщо размахване на крилете му. После драконът полетя право към Уил.

Той побягна. Славен го напусна поне за толкова време, колкото му трябваше, за да вземе това решение. Тичаше така, като че ли гонеше вълка, който почти беше стигнал до котерията. И в момента, в който разбраха, че Уил тича към тях, преследван от дракон, членовете на котерията също си плюха на петите. Усетих ликуването на Нощни очи, че дванадесет въоръжени с мечове мъже се страхуват да посрещнат атаката му. После драконът се стрелна ниско над нас и той се прилепи към земята.

Връхлетя ме не само силен вятър от крилете на чудовището, но и замайваща вълна от Умението, която прогони всички мисли от ума ми. Сякаш светът за миг бе потънал в абсолютен мрак и сетне отново беше изплувал на светло. Залитнах и не можах да си спомня нито защо тичам с гол меч в ръка, нито кого гоня. Усетил приближаването на дракона, Уил спря.

Създанието замахна с нокти към него, ала не улучи и нададе яростен писък. Издигна се и зави, за да го нападне отново. Няколко стрели отскочиха от кожата му, сякаш стрелците се бяха прицелили в черния камък на самата каменоломна. Шутът се наведе, за да се скрие от тях. Девойката върху дракона рязко промени посоката и чудовището прелетя над ратниците, грабна още един и го погълна.

Сянката му отново се плъзна над мен и отне още един миг от живота ми. Отворих очи и видях, че Уил го няма. После го зърнах да тича между каменните блокове като заек, бягащ от ястреб. Вече не забелязвах котерията, но изведнъж Нощни очи изскочи от сянката на една скала и затича до мен.

„О, братко. Онзи без мирис ловува майсторски! — възкликна той. — Разумно постъпихме, като го приехме в нашата глутница!“

„Уил е моя плячка!“ — заявих аз.

„Твоята плячка е и моя плячка — сериозно отбеляза вълкът. — И няма да е ничия плячка, ако не се разгърнем, за да го намерим.“

Имаше право. Пред нас се носеха викове и от време на време се мяркаха златистокафявите униформи на хора, притичващи между черните блокове. Ала повечето бързо бяха разбрали, че единственият начин да се спасят от дракона е да не се отдалечават от скалите.

„Тичат към стълба. Ако стигнем до място, откъдето да го виждаме, можем да го причакаме там.“

Това беше логично. Нямаше друг път за бягство. Все още чувах свистене на стрели, но повечето стрелци се бяха скрили в гората.

Двамата с Нощни очи се отказахме да търсим Уил и се запътихме към стълба. Нямаше как да не се възхитя на дисциплината на някои от стрелците на Славен — когато излизахме на открито за повече от няколко крачки, чувах вик: „Ето ги!“ и след секунди около нас се посипваха стрели.

Стигнахме до колоната навреме, за да видим, че двама от новата котерия на Славен тичат с протегнати напред ръце, за да потънат в тъмния стълб в мига, в който го докоснат. Избраха руната за каменния парк, ала може би само защото се намираше най-близо до убежището им. Ние останахме до един грамаден блок, който ни скриваше от стрелите.

„Дали вече е преминал?“

„Може би. Ще чакаме.“

Измина цяла вечност. Вече бях сигурен, че Уил ни е избягал. Драконът летеше над стените на каменоломната. Виковете на жертвите започнаха да оредяват. Стрелците се криеха в гората. За миг зърнах чудовището да се издига и да кръжи високо във въздуха. Зачудих се какво изпитва шутът на гърба му. Внезапно драконът сви криле и се понесе право към нас. В същия момент Уил изскочи от скривалището си и се втурна към колоната.