Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Той се насочваше към целта си. Стотици пъти бях чувал тази лекция, обикновено изнасяна пред нетърпеливи конярчета.

— Не им крещиш, не правиш резки движения, които изглеждат заплашителни. Даваш им хубава храна и прясна вода, поддържаш ги чисти и ги подслоняваш от лошото време. — Бърич обвинително сниши глас. — Не си изпускаш нервите и не бъркаш наказанието с дисциплината.

Думите му смаяха Моли.

— Дисциплината идва от наказанието. Детето се научава на дисциплина, когато получава наказание, задето е направило нещо лошо.

Бърич поклати глава.

— Ще ми се да „накажа“ оня, който ти го е внушил — рече той и в гласа му се прокрадна предишната му сприхавост. — Какво всъщност си научила от това, че баща ти си е изливал яда върху теб? Че е слабост да проявяваш нежност към детето си ли? Че понеже си голяма, не ти подхожда да държиш на ръце дъщеря си, когато плаче, защото иска да е с теб ли?

— Не искам да приказвам за баща ми — неуверено рече Моли.

После протегна ръце към бебето като дете — към любимата си играчка, и Бърич й го подаде. Моли седна пред огнището и разтвори блузата си. Момиченцето лакомо потърси гръдта й и мигом утихна. Известно време единствените звуци бяха вятърът, който шепнеше навън, къкренето на гърнето и пращенето на огъня. — И ти не винаги си бил търпелив с Фиц, когато е бил малък — укоризнено каза тя.

Бърич кратко се засмя.

— Струва ми се, че никой нямаше да може постоянно да проявява търпение към Фиц. Когато ми го доведоха, беше на пет-шест години и не знаех нищо за него. А и бях човек с много други интереси. За известно време можеш да затвориш жребче в обора или да завържеш куче. Но с децата не е така. Нито за миг не бива да забравяш, че имаш дете. — Той безпомощно сви рамене. — Преди да се усетя Фиц се превърна в център на живота ми. — Странна пауза. — После ми го взеха и аз им позволих… А сега е мъртъв.

Мълчание. Отчаяно ми се искаше да се пресегна към двамата, да им кажа, че съм жив. Но не можех. Чувах ги, виждах ги, ала не можех да ги достигна. Като вятъра над къщата аз ревях и блъсках стените, но напразно.

— Какво да правя? Какво ще стане с нас — внезапно, без да се обръща към никого, попита Моли. — Нямам съпруг, с дете съм и не мога да си изкарвам сама прехраната. Всичките ми спестявания се стопиха. — Тя погледна Бърич. — Бях ужасно глупава. Винаги съм вярвала, че той ще дойде да ме потърси, че ще се ожени за мен. Но той не дойде. И никога няма да дойде. — Притиснала бебето към себе си, Моли започна да се люлее. По бузите й се стичаха сълзи. — Не си мисли, че днес не чух оня старец, оня, дето каза, че ме бил виждал в Бъкип и че съм била уличницата на копелето-осезател. След колко време тази история ще стигне до Рибарски бряг? Вече няма да смея да ходя в града, няма да мога да вървя с изправена глава.

Нещо в Бърич угасна. Той се изгърби, опря лакът върху коляното си, подпря брадичката си с юмрук.

— Мислех, че не си го чула. Ако не беше толкова стар, щях да го накарам да плати за думите си.

— Не можеш да предизвикаш човек, задето е казал истината — отчаяно отвърна Моли.

Това го накара да вдигне глава.

— Ти не си уличница — разпалено заяви Бърич. — Ти беше съпруга на Фиц. Не си виновна, че не го знаят всички.

— Негова съпруга — иронично рече Моли. — Не бях негова съпруга, Бърич. Той така и не се ожени за мен.

— Така ми говореше за теб. Заклевам се. Ако не беше умрял, щеше да се върне. Щеше. Винаги е искал да се ожени за теб.

— О, да, той искаше много неща. И много лъжеше. Намеренията не са дела, Бърич. Ако всяка жена, която е чувала някой мъж да й обещава да се ожени за нея, беше съпруга, е, на света нямаше да има толкова много копелета. — Тя изправи рамене и с уморено примирение избърса сълзите от лицето си. Бърич не й отговори. Моли погледна мъничкото личице, което най-сетне бе спокойно. Бебето заспа. Тя пъхна кутре в устата му, за да освободи зърното си. След това закопча блузата си и се усмихна. — Струва ми се, че напипвам зъбче. Може затова да плаче.

— Зъбче ли? Дай да видя — възкликна Бърич, приближи се и се наведе над дъщеря ми, докато Моли внимателно разтваряше розовите й устнички. Детето се дръпна насън и се намръщи. Бърич нежно го пое от ръцете й, занесе го на леглото и го зави с ризата си. Моли вдигна капака на гърнето и разбърка кашата.

— Аз ще се грижа за вас — неловко каза Бърич. Не откъсваше поглед от бебето. — Не съм толкова стар, че да не работя. Докато съм в състояние да въртя брадва, можем да продаваме дърва в града. Ще се оправим.