Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Излязох на брега мокър до кости, замръзнал и напълно изтощен. Сенч беше оставил фенера на пясъка и когато ме огледа, взе да се превива от смях. Веднага ми подаде сухи дрехи, но от тях нямаше особена полза, след като ги нахлузих върху мокрите.

— Къде е пътят? — попитах. Зъбите ми тракаха.

— Път ли? — изсумтя презрително Сенч. — Успях да се поогледам, докато те чаках. Това не е никакъв път, а корито на поток в скалите. Но все ще свърши работа.

Беше малко по-добре, отколкото го представяше, но не особено. Тясно и хлъзгаво сухо корито, покрито със ситни камъчета. Сенч вървеше напред с фенера, а аз го следвах и водех конете. Когато най-сетне се добрахме до върха на скалата, имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Изведнъж се показа луната и огря околността и духът на предизвикателството отново се пробуди в мен. Мисля, че Сенч също се почувства окрилен от гледката. Очите му все още лъщяха от кариса и се движеше енергично. Дори конете размърдаха глави и запръхтяха нетърпеливо. Сенч вдигна глава към звездите и хълма, който закриваше хоризонта, след това с небрежно презрение захвърли фенера.

— Напред! — викна той, метна се на коня и го пришпори. Сажда не се нуждаеше от втора подкана и скоро се носех в нощта с бързина, каквато не бих дръзнал да постигна при други условия. Цяло чудо е, че не си строших врата в онази нощ. Но изглежда, освен лудите и децата, други също могат да се надяват на късмета си. Тогава това важеше и за двама ни.

Сенч водеше, аз го следвах. В онази нощ разкрих още късче от загадката, която представляваше за мен Бърич. Защото усещането, когато предоставиш живота си в ръцете на някого и му кажеш: „Ти води, а аз ще те следвам и ти вярвам, че няма да ме отведеш при смъртта“, наистина е странно. В онази нощ, когато пришпорвахме здраво конете и Сенч се ориентираше само по звездите, не си помислих дори за миг какво може да ни сполети, ако се заблудим или ако някой от конете се подхлъзне и се нарани. Не изпитвах никакво чувство на отговорност за действията си. Изведнъж всичко взе да ми се струва ясно и лесно постижимо. Просто следвах напътствията на Сенч и му се доверявах за взетите решения. Духът ми яздеше върху крилете на тази безрезервна вяра и по някое време си дадох сметка: това е, което Бърич е получавал от Рицарин и заради което сега той му липсва.

Препускахме цяла нощ. От време на време Сенч спираше, за да даде възможност на конете да си поемат дъх, но не толкова често, колкото би го правил Бърич, и оглеждаше звездите и хоризонта, за да се увери, че следваме правилната посока.

— Виждаш ли оня хълм там? Очертава се добре на фона на звездното небе. Наричат го Кифашу. Трябва да го държим западно от нас.

Малко по-късно се изкатерихме на един нисък гол връх и Сенч спря, погледна долината пред нас и каза:

— Трябва да вземем малко надясно.

Не виждах нито един от ориентирите, които ползваше или се опитваше да ми посочи — за мен те бяха само тъмни масиви, петна, зле осветени от бледите звезди. След около половин час той посочи вляво от нас, където върху една могила се виждаше самотна светлинка, и каза:

— Тази нощ в Уолкот има някой. Може да е пекарят, ако е станал рано. — Обърна се към мен и видях, че на лицето му е грейнала усмивка. — Знаеш ли, родил съм се само на миля оттук. Хайде, момче, не задрямвай. Тези места не са чак толкова безопасни.

И продължихме, хълм след хълм и долина след долина. Зората превърна хоризонта в сивкава мараня и едва тогава долових мириса на океана. Призори изкачихме поредния хълм и долу пред нас се показа сгушено малкото селце Фордж. Бедно рибарско селище, чието единствено предимство бе удобното пристанище, но само при слабо вълнение. През останалото време корабите хвърляха котва навътре в морето и връзката с брега се осъществяваше с лодки. Единственото, което можеше да предложи селцето за търговия, беше желязна руда. Не очаквах да видя кипящ от живот град, но не бях подготвен за димящите развалини на разхвърляните покрай брега къщурки. Чуваше се самотно мучене на крава. Няколко изоставени рибарски ладии се полюшваха край брега, мачтите им стърчаха като мъртви дървета.

Утрото озари обезлюдените улици.

— Къде са хората? — попитах изплашено.

— Мъртви, взети за заложници или скрити в гората — отвърна Сенч. Оглеждаше селото напрегнато. Останах изненадан, когато видях на лицето му и зле спотаена болка. Той забеляза, че го гледам, и каза шепнешком:

— Не знаеш какво е когато хората са ти скъпи и започваш да си мислиш, че ти си виновен за сполетялото ги бедствие… ще го разбереш, когато пораснеш. Това е в кръвта… — Той отпусна юздите и конят му заслиза надолу. Спуснахме се по хълма и се озовахме в селцето.