Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Да не искаш да кажеш, че заплашват да ги убият, ако не получат златото?

— Не. — Сенч поклати ядосано глава. — Не, посланието е било съвсем ясно. Ако получат откупа, ще ги убият. В противен случай ще ги освободят. Вестоносецът от Фордж каза, че жена му и единственият му син са сред заложниците. Настояваше, че е предал заплахата дословно.

— Тогава къде е проблемът? Не разбирам.

— Аз също, но само на пръв поглед. Мъжът, който отнесъл вестта на Умен, треперел от ужас. Не могъл да обясни причината, нито да каже дали златото трябва да бъде платено, или не. Разказвал само, отново и отново, как се усмихвал капитанът, докато обявявал ултиматума си, и как останалите моряци се превивали от смях. — Тъй че, момчето ми, двамата с теб ще трябва да идем на място — въздъхна той. — Още сега. Преди кралят да вземе официално решение, преди Искрен да узнае. Погледни тук. Това е пътят, по който дойдохме. Виждаш ли как следва извивките на брега? А това тук е по-пряк път. Не става за каруци, но конници могат да минат, достатъчно широко е. Ето тук ще ни чака лодка — като пресечем залива с кораб, ще спестим много мили път. Ще слезем ето тук и право към Фордж.

Разглеждах картата. Фордж беше на север от Бъкип. Питах се колко време е било необходимо на вестоносеца да стигне дотук и дали пиратите вече не са изпълнили заканата си. Но нямаше време за двоумене.

— А твоят кон?

— Всичко е уредено — от човека, който донесе съобщението. Хайде, размърдай се.

— Момент — спрях го аз, въпреки че той се намръщи. — Трябва да те попитам нещо. Защо дойде тук? Защото не ми вярваше ли?

— Умен въпрос. Не. Дойдох да усетя настроението в града, както от теб се искаше да го направиш в двореца. Понякога от уличния търговец също става мъдър съветник на краля. Е, ще тръгваме ли вече?

И тръгнахме. Излязохме през задния вход и морето се ширна вдясно от нас. Долавях нетърпението на Сенч, но той поддържаше равномерно темпо, докато се намирахме в пределите на града. Щом и последната светлинка остана зад нас, пришпорихме конете. Сенч водеше и аз останах изненадан от това колко умело язди и как бързо се ориентира в тъмнината. Ако не беше пълната луна, едва ли щях да успея да го следвам.

Никога няма да забравя тази нощна езда. Само на най-опасните места забавяхме ход и дори слизахме от конете, за да ги поведем. На зазоряване спряхме да се подкрепим — моят учител предвидливо бе взел храна. Намирахме се на върха на обрасъл с гора хълм и виждахме съвсем малка част от небето. Чувах тътена на океана, дори усещах мириса му, но не го виждах. Пътеката, по която яздехме, почти се губеше сред ниските шубраци. Сега, когато не препускахме, можех да чуя звуците на гората около нас. Птичи песни, шумолене на животинчета в тревата. Сенч се беше облегнал на един дънер. Отпи от мяха с вода, след това и една малка глътка от манерката с бренди. Личеше, че е уморен, дневната светлина разкриваше с болезнена искреност истинската му възраст. Зачудих се дали ще издържи до края на това бясно препускане, или ще припадне.

— Не се безпокой за мен — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И друг път ми се е налагало да се справям с подобни задачи, при това без да мигна дни наред. Освен това разполагаме поне с пет или шест часа почивка на кораба, стига морето да е спокойно. Тогава ще посъберем сили. Да тръгваме, момче.

След два часа пътеката се раздвои и отново избрахме по-обраслото отклонение. Съвсем скоро след това се наложи да лягам върху шията на Сажда, за да премина под ниските клони на дърветата. Пътеката се разкаля, на всичко отгоре се появиха досадни мухи, които не даваха покой на конете и се провираха в дрехите ни, жадни за запотената ни плът. Бяха толкова много, че когато реших да извикам на Сенч дали не сме сбъркали пътя, едва не се задавих с няколко от тях.

По обед излязохме на един обветрен хълм, който бе почти открит. Отново видях океана. Вятърът откъм морето охлади заморените коне и прогони насекомите. Истинско удоволствие бе отново да седя изправен в седлото. Пътеката беше достатъчно широка, за да мога да яздя до Сенч. На яркото слънце белезите по кожата му приличаха на едри синини от удари. Той забеляза, че го гледам, и се намръщи.

— Докладвай ми, вместо да ме зяпаш като някакъв селски идиот!

Не беше никак лесно да следя пътя и същевременно да се обръщам към него, но докато говорех и разделях вниманието си между двете, на няколко пъти чух развълнуваното му сумтене. Най-сетне приключих с доклада и той поклати глава.