Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Принцесата… — подех аз.

— Не е проблем — прекъсна ме той. — Тя не беше простила на Бърич. Само на теб. Тъй че това, което направих с него, е напълно в моите права. Той беше предател. Трябваше да си плати за това. Човекът, който свърши тази работа, беше верен слуга на Руриск. Мисля, че го направи с удоволствие.

Чуйрдеецът беше излязъл, без да ни погледне. Отново направих безуспешен опит да стана. Славен се бършеше с кърпа. Когато останахме сами, той се надвеси над мен и попита насмешливо:

— Е, няма ли да повикаш помощ?

Поех с пълни гърди противния, влажен въздух и се опитах да прогоня страха.

— От кого? Кой ще ме чуе през този шум?

— Значи си решил да си пазиш силата. Умно. Безсмислено, но умно.

— Нима смятате, че Кетрикен няма да узнае за случилото се?

— Ще узнае, разбира се. Решил си да се изкъпеш, но си се подхлъзнал и си паднал в един от басейните с гореща вода. В най-горещия. Колко жалко, наистина.

— Принце, това е безумие! Колко трупа смятате да оставите след себе си? И как ще обясните смъртта на Бърич?

— На първия ти въпрос — няколко, но на хора, които нямат значение. — Той се наведе и ме сграбчи за ризата. — А на втория — нима смяташ, че ще вдигнат шум за смъртта на един коняр? Вие плебеите все не можете да разберете, че животът ви не струва пукната пара. — Той ме издърпа към ъгъла и ме претърколи върху тялото на Бърич, който лежеше по лице в локва вода и кръв. От устата му излезе малко мехурче и се пукна върху червеникавата й повърхност. Беше жив — поне засега. Преместих се така, че да скрия лицето му от Славен. Ако оцелеех, шансовете на Бърич също се увеличаваха.

Славен не беше забелязал нищо. Клекна и ми смъкна ботушите.

— Виждаш ли, копеле — продължи с поверителен тон, — безпощадността създава свои правила. Така ме е учила майка ми. Хората често се плашат от онзи, който действа, без да се безпокои за последиците. Дръж се така, сякаш си недосегаем, и никой не ще посмее да ти посегне. Но да погледнем на твоето положение. Вярно, смъртта ти ще ядоса някои хора. Ала дали ще предприемат нещо, когато това би означавало да изложат на риск безопасността на Шестте херцогства? Мисля, че не. Освен това твоята жалка кончина ще бъде затъмнена от други събития. Тъй че би трябвало да съм пълен глупак, ако не се възползвам от този подходящ момент. — Той ми дръпна ризата. Опитах се да се съпротивлявам, но бях като мишка в ръцете на котка. Той ми смъкна дрехите, после ги сгъна акуратно и ги подреди на близката каменна пейка. — Трябва да поработим върху правдоподобността на обстановката — обясни той. — Що се отнася до моето алиби, няма да се престаравам, за да не излезе, че ме е грижа. Просто ще заявя, че не зная нищо. Моят прислужник ви е видял да влизате с Бърич, след като съм си тръгнал. Като свърша с теб, ще ида право при Август и ще му се оплача, че въобще не си се появявал при мен. Даже ще му се скарам. — Той се огледа. — Я да видим. А, ето онзи басейн е достатъчно дълбок и горещ. Там ще бъде. — Докато ме влечеше към ръба, успях да го стисна за гърлото, но той се освободи без никакво усилие.

— Сбогом, копеле. Извинявай, че бързам, но ти и без това доста ме забави. Време е да се облека подобаващо. Инак току-виж съм закъснял за церемонията.

След което ме претърколи.

Басейнът беше по-дълбок от мен, а водата — болезнено гореща. Изпуснах въздуха от дробовете си и потънах. Оттласнах се от дъното и когато отново изскочих на повърхността, успях да викна: „Бърич!“ Вик към човек, който едва ли можеше да ми помогне. Ръцете и краката ми отказваха да ме слушат. Блъснах се в стената и започнах да потъвам преди да успея отново да си поема дъх. Горещата вода разпускаше бързо и без това омекналите ми мускули. Бих се удавил в нея дори и да беше дълбока до колене.

Не помня колко пъти изплувах на повърхността, за да си поема въздух. Гладко издяланият камък на стените не позволяваше да се вкопча в ръба, дробовете ми се разкъсваха от горящата в тях болка. Топло и дълбоко. Да се удавя като малко кученце, само това оставаше.

„Момче?“ — попита някой, но наоколо имаше само непрогледен мрак.

Толкова много вода, дълбока и гореща. Не можех да открия дъното, камо ли стените. Шляпах из басейна в отчаяно усилие да се задържа отгоре, но водата не оказваше никакво съпротивление. Нито нагоре, нито надолу. Какъв смисъл да се опитвам да задържа живота в това тяло? Нямаше какво повече да защитавам, тъй че по-добре да съборя всички прегради и да проверя дали не ще мога да изпълня последния си дълг пред своя крал. Ето че стените на моя свят рухнаха и аз се понесох напред като хвърлена от тетивата стрела. Гален беше прав. За Умението нямаше разстояние. Изведнъж се озовах в Бъкип, пред краля, и почти изкрещях от отчаяние. Но моят крал бе зает с други неща. Беше вдигнал стена пред мен и аз не можех да я преодолея, колкото и да се опитвах. Тук не можех да разчитам на помощ.