Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Премислих отново оскъдните факти, с които разполагах, изпълнен с увереността, че ми липсва доста важно парче от мозайката. Може би виждах сенки там, където ги нямаше? Не беше ли най-добре просто да изпълня поставената ми от Славен задача и да оставя на него да се грижи за последиците? Или пък да си спестя тревогите и да си прережа гърлото?

Бих могъл например да ида при Руриск и да му разкажа всичко откровено. Да му кажа, че този, който желае смъртта му, е Славен. А накрая да поискам от него убежище. Кой би се отказал от един добре подготвен отровител?

Можех да кажа на Славен, че ще убия Руриск, и да не го направя. А вместо него да премахна Славен. Виж, това също беше добра възможност. „Димът — рекох си. — Май започва да ми действа.“

Можех също да ида при Бърич, да му призная, че съм убиец, а после да поискам съвет.

Можех да се метна на гърба на кобилата и да препусна към долината.

— Забавляваш ли се, момче? — чух гласа на Джоунки. Тя застана до мен и ме хвана за ръката. Осъзнах, че съм се втрещил в жонгльора на ножове.

— Никога няма да забравя това посещение — казах й. След това й предложих да се разходим из градината. Имах нужда от свеж въздух, за да си проясня мислите.

Късно вечерта се явих на доклад в покоите на Славен.

Този път ме посрещна Род и мазно усмихнат ме покани в леговището на вълка. Въздухът вътре бе изпълнен със синкав дим, който, изглежда, бе и причината за поведението на Род. Славен отново ме накара да чакам и аз стиснах носа си с пръсти, за да огранича количеството на поглъщания синкав дим. Гадеше ми се дори само от миризмата му. Не зная доколко успях да се предпазя от опияняващото му въздействие.

Завесата към вътрешната стая се отмести, но влезе Севренс. Погледна Род, след това дойде и седна при мен. Губех търпение и затова попитах:

— Кога ще ме приеме принцът?

Севренс поклати глава.

— В момента… има компания. Предаде ми всичко, което трябва да знаеш. — Той разтвори ръка и ми подаде мъничка бяла кесийка. — Това е за теб. Надява се да го одобриш. Малко от него, смесено с вино, ще убие със сигурност, но не веднага. Няколко седмици жертвата няма да почувства нищо. Сетне ще я налегне летаргия, от която няма да има спасение. Човекът няма да страда — добави той, сякаш това бе едничката ми грижа.

— Да не е киксова смола? — Бях чувал за тази отрова, но никога не я бях виждал.

— Не й зная името, нито как действа. Казах, каквото имах да ти казвам. Принцът нареди да я използваш тази нощ. От теб зависи кога и как.

— Какво очаква от мен? Да ида в покоите му и да почукам на вратата?

— Е, не чак толкова открито. Предполагам, че са те учили как се правят тези неща.

— Учили са ме да не обсъждам подобни въпроси с прислугата. Искам да го чуя от устата на принца, инак нищо няма да предприема.

Севренс въздъхна.

— Господарят се сети, че ще го кажеш. Това е неговото съобщение: подчинявай се на клетвата, която си дал, и на иглата, която носиш скришом. Откажеш ли му, все едно че отказваш на своя крал. Ще бъдеш съден за измяна.

— Но аз…

— Взимай торбичката и изчезвай. Колкото повече се бавиш, толкова по-трудна ще е задачата ти.

И Севренс стана и излезе. Род седеше в ъгъла и ми се блещеше усмихнато. Бях готов да убия и двамата, а после да се върна в Бъкип и да се оставя на милостта на краля. Чудех се дали знаят, че го мисля. Усмихнах се на Род и почувствах вкуса на дима в гърлото си. Взех отровата и излязох.

Щом слязох по стълбата, се скрих в сянката под терасата и започнах да се катеря по грапавата вътрешна стена, като се хващах за подпорите. Успях да се прилепя към пода под стаята на Славен и зачаках. Димът вече беше започнал да ми въздейства и всичко ми се струваше малко нереално. Славен ми бе признал, че е поискал да му пратят лейди Дайми. Сенч също го знаеше и беше изненадан от това. Ала кралят бе избрал мен. Спомних си и думите му. Нима ме беше оставил във властта на Славен? Ако бе така, какво дължах на него — на всеки от тях? След известно време Род излезе и след малко се върна с Коб.

Не чувах добре през дъсчения под, но чух достатъчно, за да различа думите на Славен. Вечерният ми план бе разкрит пред Коб. Веднага щом се уверих в това, напуснах скривалището си и се прибрах в стаята. Тук първо се подсигурих с необходимите припаси. Пътьом отново си припомних, че съм слуга единствено и само на краля. Нали така бях казал и на Искрен? Излязох от стаята и тръгнах тихичко из двореца. В Голямата зала гостите спяха върху килими, подредени в концентрични кръгове около постамента, за да си запазят отсега места за утрешната церемония. Докато си проправях път между тях, никой не помръдна. Какво необичайно доверие цареше на това място!