Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Дом. — Посочи един дълбок залив. — Клерес.

— Вашето училище — сетих се. — Мястото, където искате да се върнете.

— Да. Нашето училище. — Погледна ме тъжно. — Където трябва да се върнем. За да се запише онова, което научихме. За другите, които ще дойдат. Това е много важно.

— Разбирам.

— Не. Не разбираш. — И заговори сякаш на себе си: — Раздялата е трудна. Но трябва да го направите. И двамата. Да се разделите. Ако ли не, това ще доведе до още промени. Слепи промени. Ако промените, които извършиш, са заради него, тогава какво ще излезе от тях? Никой не знае. Дори и най-малката промяна. Носиш му хляб. Той го изяжда. Ако не му го занесеш, ще го изяде някой друг. Ето, има промяна. Малка промяна. Даваш му времето си, думите си, приятелството си. Тогава кой няма да получи твоето време? А? Това е голяма промяна, поне така мисля. Остави го, Изменящ. Времето ви заедно приключи. Свърши.

Това не бе негов проблем и едва се сдържах да не му го кажа. Но той ме гледаше така мило и съчувствено, че гневът ми утихна почти мигновено.

— Да се връщаме — каза той.

Понечих да кимна, но Шишко отново нахлу в мислите ми.

Фиц? Свърши ли? Кралицата чака.

Въздъхнах уморено.

Свърших. Ще донеса свитъците. Чакай ме при Камъните свидетели, за да ми помогнеш.

Не! Ям малинов пай! Със сметана.

Значи изяж го и ела.

Прилкоп ме гледаше.

— Ще трябва да ида у дома — казах му. — Моля те, кажи на Шута, че ще се върна при първа възможност. И ще донеса още храна. Плодове и хляб.

Прилкоп се разтревожи.

— През камъните портали? Толкова скоро? Това е неразумно. Даже глупаво. Изчакай поне два дни.

— Не мога. Трябва да тръгна веднага.

— Можеш ли да го направиш? Правил ли си го преди?

— Да. Няколко пъти.

— Не бива да се прави толкова често. Не бързай да се връщаш. Почини си.

— Вече съм го правил — настоях аз. Спомних си как влизах и излизах от Стълбовете на Умението с Предан през онзи ден, когато бягахме от брега на Другите. — Не се бой за мен.

Въпреки храбрите си думи се запитах дали не е глупаво от моя страна отново да минавам през камъните. Всеки път, когато се връщам към този момент, се питам какво ме бе обсебило. Болката, че Шутът е прекъснал връзката помежду ни? Честно казано, едва ли. Вероятно причината бе в това, че съм недоспал и изтощен.

Тръгнах нагоре към стаята със Стълба. Черният мъж ме следваше неспокойно.

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?

— Няма страшно — казах. — Кажи на Шута, че ще се върна.

Хванах чувалите с едната си ръка. Другата притиснах в стълба. И прекрачих в звездната нощ.

Съдбата ми нанесе последния си удар. Точно така мисля сега за това. Може би боговете бяха пожелали да подсилят предупреждението на Прилкоп.

Видях безкрайна чернота, в която бяха пръснати ярки светлинки. Сякаш лежах по гръб на върха на кула през лятото и се взирах в нощното небе. Не че тогава го възприемах по този начин. Имах чувството, че летя сред звездите. Но не падах. Не мислех, не си задавах въпроси. Просто бях там. Появи се някаква по-ярка звезда и бях привлечен към нея. Не можех да кажа дали аз съм я доближил, или тя ме доближи. Не можех да кажа нищо, защото, макар и да осъзнавах всичко ставащо, то ми се струваше незначително. Сякаш бях престанал да живея, не проявявах интерес, не проявявах абсолютно никакви чувства. Когато звездата се приближи, се опитах да се прикрепя към нея. Опитът ми не включваше абсолютно никаква проява на воля или намерение от моя страна. По същия начин малката капка вода се слива с по-голямата, която се намира наблизо. Но тя ме измъкна от себе си и докато ме оглеждаше, отново започнах да осъзнавам самия себе си.

Какво? Пак ли ти? Наистина ли си толкова решен да останеш тук? Още си твърде малък, да знаеш. Незавършен. В теб няма достатъчно, за да съществуваш тук сам по себе си. Знаеш ли го?

Знаеш ли го? — Повторих последните й думи като малко дете, опитващо се по този начин да разбере значението им. Милото й отношение към мен ме очароваше и копнеех да се потопя в нея. За мен тя бе изтъкана от любов и приемане. Ако ми бе разрешила, щях да изляза от границите си и същността ми просто щеше да се слее с нейната. Повече нямаше да разбирам, да мисля и да се страхувам.