Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Прилкоп бе успял по някакъв начин да освободи затоплящата камъка магия. Беше се опитал също така да лиши Бледата жена от светлина, но безуспешно. Дори след като топлината изчезнала, Бледата жена останала тук. Принудила го да се крие и показала презрението си към него и свързаните с драконите Праотци, като унищожавала изкуството им.

— Но е оставила стаята с картата — казах.

— Може би не е знаела за нея. Или не я е интересувало, тъй като е нямала представа как да я използва. Аз минах веднъж, само веднъж, за да избягам от нея. — Поклати глава. — Бях толкова слаб, толкова премалял, толкова… Не знаех как да се върна. А когато се върнах, тя вече ми беше отнела града. Но сега си го връщам.

Познаваше добре лабиринта. Поведе ме по различен път, през по-тесни коридори, които вероятно бяха за слуги, и бързо се озовахме в коридора, който минаваше покрай спалнята й. Надникнах вътре. Някой бе влизал след последното ми идване. Спрях, за да огледам по-добре. Всичко в стаята беше разместено. Ковчеже за скъпоценности бе изляло поток от перли, сребърни верижки и блестящи бели камъни по пода. Някои лежаха в бавно топящия се сняг. Прилкоп спокойно влезе в стаята и каза:

— Това ще свърши работа.

И дръпна копринената завивка от леглото й.

Завърза краищата и направи голям чувал. Схванах какво прави и направих същото с друга завивка. Преметнахме импровизираните торби през рамо и продължихме към стаята със свитъците.

Изобщо не бях готов за онова, което видях. Рафтовете бяха бутнати към средата на стаята и съдържанието им беше изсипано. До свитъците се търкаляше счупена кана, от която бе протекло масло. Бледата жена лежеше на пода. Мъртва. Почернелите чукани на ръцете й приличаха на краката на буболечка. От студа и смъртта лицето й бе потъмняло. Беше умряла с отворена уста, приличаше на съскаща котка. До пропитите с масло ръкописи лежеше светлинен глобус на Праотците, изтръгнат от гнездото си, очукан, сякаш е бил ритан и блъскан.

— Опитала се е да запали огън, за да се стопли — казах, макар да не го вярвах — със свитъците.

— Не. Искала е да ги унищожи. Винаги е желаела единствено това. Да унищожи драконите. Да унищожи другите ясновидци. Красотата. Познанието. — Побутна един от свитъците до трупа й. — Унищожава онова, което не може да контролира или да притежава. — Погледна ме. — Не успя обаче да контролира твоя Шут.

Сложихме непокътнатите свитъци в единия чувал, като гледахме да сме възможно най-внимателни, тъй като някои бяха много стари и лесно можеха да се разпаднат. Пропитите с масло събрахме отделно. И двамата се стараехме да стоим по-далеч от Бледата жена. Когато ми се наложи, да преместя трупа й, за да измъкна свитъците под него, Прилкоп отстъпи назад и се извърна. Когато свършихме, погледнах тялото й и попитах:

— Какво да направя с нея?

Той ме погледна, сякаш не ме беше разбрал. После бавно кимна.

Увих я в една от меките кожи от леглото й и я повлякох по коридора. Прилкоп ми показа една малка врата, която иначе нямаше да забележа. Зад нея имаше улей и далече долу се чуваше прибоят. Посочи ми да я пусна по улея.

Върнахме се в библиотеката. Свитъците се оказаха изненадващо тежки. Трепвах всеки път, когато се удряха по стъпалата. Представях си как би ме гълчал Сенч, ако види как се отнасям с тези безценни ръкописи. Е, така или иначе него го нямаше.

За годините си Прилкоп изглеждаше пъргав като младеж. За пръв път се замислих колко ли дълго може да живее Шутът. После си зададох още по-странния въпрос в кой етап от живота си се намира. Дали все още беше младеж? Дали това изобщо имаше някакво значение за него? Веднъж ми бе казал, че е по-стар, отколкото аз и Нощни очи заедно… Пропъдих тази мисъл. Не исках да се задълбочавам върху това колко сме различни. Приятелството беше заличило тази граница и ни бе направило едно цяло.

Точно както връзката ми с Нощни очи ни беше направила едно цяло. И все пак… Въздъхнах, докато вървях след Черния мъж към стаята с картата. И все пак не бяхме еднакви. Аз си оставах човек, с човешки поглед към света, и не можех да живея напълно в настоящето като Нощни очи, нито пък да продължа живота му повече, отколкото му е отредено.

Дали и Шутът гледаше на мен по такъв начин?

Изсумтях. Прилкоп ме погледна през рамо, но не каза нищо. Когато спряхме при картата, вдигна вежда и я посочи.

Докоснах четирите камъка край Бъкип.

— Бъкип — казах. — Моят дом.

Той кимна. После докосна земята далеч на юг, както бе направил Шутът.