Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не изглеждаш зле. Ако семейството ти не беше позволило да се държат така лошо с теб, можеше да си доста красив. Е, ще вечеряме ли?

Тръгна към мястото си и единият от стражите дръпна стола й, за да седне. Станах и тръгнах към масата, като си давах сметка, че друг от мъжете ме следва плътно. Тя махна с ръка да заема мястото срещу нейното. След като се настаних, махна отново. Стражът зад гърба ми се оттегли в сенките. По нейна заповед глобусите внезапно изгаснаха. Останаха да горят единствено свещите, които ни изолираха в остров от жълта светлина. Това придаваше на обстановката лъжлива атмосфера на интимност, но много добре знаех, че стражите и слугите са в тъмнината около нас и ни наблюдават.

Масата бе малка. Бледата жена напълни една купа със супа и я постави пред мен, преди да сипе и на себе си от същия супник.

— За да не си помислиш, че смятам да те тровя или упоявам — обясни тя, докато вземаше лъжицата си. — Яж, Фицрицарин. Ще видиш, че е много вкусно, а знам, че умираш от глад. Засега няма да те тормозя с приказки.

Все пак я изчаках да гребне два пъти, преди да взема лъжицата.

Супата наистина се оказа изключително вкусна, гъста, кремаво бяла, със зеленчуци и крехко месо. По-добро нещо не бях слагал в устата си, откакто напуснахме Бъкип. Щях да я изгълтам моментално, но си спомних за правилата на добро поведение. Самоконтролът изглеждаше единственият ми щит срещу нея и затова се заставих да ям бавно, взех хляб от кошничката, която ми предложи, и го намазах с масло от подноса. Тя наля бяло вино и на двама ни, а след като супата изчезна, ми предложи парчета крехко бяло месо. Беше великолепно и храната отпусна тялото ми въпреки желанието ми да съм нащрек. За десерт имаше бял пудинг с ванилия. Виното затананика в кръвта ми, намаляваше напрежението. Известно време се съпротивлявах, но после осъзнах какво чувствам. Поех дълбоко дъх и се отпуснах. Сега не бе време за битки.

Тя се усмихна. Нима беше усетила, че се предавам? Започнах да я усещам по-ясно. Беше си сложила парфюм и до мен достигна аромат на нарцис.

Приключихме и станахме. Тя махна с ръка на невидимите си слуги. Докато те излизаха от сенките да разчистят масата, някой добави гориво в мангала. До него имаше меко полукръгло канапе. Бледата жена седна в него и потупа възглавниците до себе си. Последвах я и се отпуснах, наслаждавайки се на комфорта му. Милото й отношение ме обезоръжаваше, храната и виното ме бяха размекнали. Сега щеше да се опита да измъкне информация от мен с различни невинни въпроси. Помъчих се да не мисля за нищо. Задачата ми бе да остана нащрек и да измъкна колкото се може повече от нея, като в същото време й казвам възможно най-малко. Тя ми се усмихна и се разтревожих, че се е сетила за замисъла ми. Но после сви крака под себе си, както би направил и Шутът, и се наведе напред. Заоблените й колене сочеха към мен.

— Напомням ли ти за него? — попита неочаквано.

Беше безсмислено да се преструвам.

— Да. Много. Къде е той?

— На сигурно място. Много си привързан към него, нали? Обичаш ли го? — И сама си отговори, преди да успея да отворя уста. — Разбира се, че го обичаш. Оказва такова влияние върху хората, когато реши да го използва. Толкова е интригуващ, така очарователен. Нима не се чувстваш поласкан, че изобщо ти е дал възможност да се запознаеш с него? Танцува по ръба на разбирането ти, предлага мънички намеци за това кой е в действителност, точно както се подхвърлят месенца на куче. С всяко следващо се изпълваш с гордост, че толкова много ти се доверява. И през цялото време извлича от теб знанията, които са му нужни, излага те на опасност и болки заради собствените си цели и взема от теб всичко, което можеш да му предложиш.

— Той е най-скъпият ми приятел. Бих искал да го видя и да съм сигурен, че към него се отнасят добре.

Думите ми прозвучаха твърдо. Но сърцето ми се свиваше. Описанието й на Шута бе жестоко и точно. Това ме деморализираше и тя го знаеше.

— Сигурна съм, че искаш. Може би по-късно. След като поговорим. Кажи ми. Наистина ли вярваш, че той е Белият ясновидец, дошъл да насочи света в по-добра посока?

Повдигнах рамо. Никога не бях имал ясен отговор на този въпрос. Но въпреки това се чувствах като предател, когато отговорих:

— Винаги ми е казвал така.

— О, да. Но със същата лекота би могъл да ти каже, че е Изгубеният крал на Приказния остров. И на това ли щеше да повярваш?

— Никога не съм имал причина да се съмнявам в него. — Опитвах се да говоря уверено, но усещах съмнението, което пропълзя в сърцето ми.