Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Между предните лапи на дракона имаше друг трон, също от лед и също застлан с кожи. И тронът, и постелките бяха покрити с мръсотия и човешки отпадъци. Някакво жалко подобие на човек бе приковано за него; веригите на глезените, китките и гърлото му бяха закрепени за пръстени, потънали дълбоко в леда. Черната корона на главата му изглеждаше болезнено стегната, кралските му одежди бяха изцапани и раздрани. На врата му имаше сребърни вериги, а онези, които го държаха на място, бяха подигравателно инкрустирани със скъпоценни камъни. Брадата и косата му бяха дълги и сплъстени, ноктите — жълти и мръсни. Голите пръсти на краката и ръцете бяха почернели от измръзване. Пред краката му се търкаляха оглозгани кости. Една от тях ми заприлича на човешка ръка. Извърнах поглед; не исках да си мисля с какво го хранят. Беше Претопен, но не напълно. Все още долавях горящата му омраза. Може би това бе единственото останало в него чувство. И тогава, подобно на съживяващ се изтръпнал крайник, почувствах странен гъдел в Умението ми. Завъртях глава, сякаш можех да го уловя, като човек, който се напряга, за да долови някакъв звук. Усещането не стана по-ясно, но определих източника му. Лудият крал ме атакуваше чрез Умението. Жълтеникавите му зъби бяха оголени, гуреливите му очи се впиваха в мен. За миг усетих пълната сила на омразата му и тя ме удари като юмрук. После изчезна, но не благодарение на защитните ми стени, а защото способността ми да я чувствам отново изчезна. Олюлях се, потресен от силата на Умението му. Може би Шишко би могъл да му е съперник; аз нямах никакви шансове срещу него.

Успях да повдигна глава, погледнах жената и с изненада открих, че ми се усмихва. Чакаше, оставяше ме сам да си направя заключенията. Дългата й изящна ръка посочи пленения крал.

— Кебал Тестото. Но съм сигурна, че си се досетил, че единствено моят провалил се Изменящ може да заслужи подобно наказание, Фицрицарин Пророк. О, не е нужно да ме гледаш така втрещено. Аз само довършвам онова, което започнаха драконите на Шестте херцогства. Той с цялата си глупост излезе навън, за да стреля с лъка си по летящите дракони. Но само прелитането им над него бе достатъчно, за да го лишат от по-голямата част от разума му. Не че по принцип имаше много. Беше полезен инструмент, поне за известно време. Имаше амбиция и коварство и разбираше от войни.

Бледата жена стана и се спусна от подиума, като стъпи върху главата на дракона. Отиде до изцапания трон и погледна умислено жалкото подобие на монарх върху него.

— Въпреки това се провали. — Протегна тънката си ръка към него. Ноздрите му се разшириха и той оголи зъби, сякаш искаше да захапе пръстите й. Тя поклати глава почти така обичливо, както човек гледа буен жребец, на който не може да се има много доверие. После го попита със сладък гласец: — Да дам ли още малко от теб на дракона, мили? Ще ти хареса ли?

Мускулите около дълбоко разположените очи на лудия крал се напрегнаха, сякаш той отчаяно се опитваше да си спомни нещо. После се дръпна назад и изстена:

— Не-е-е-е.

— Може би сега не. Разбира се, накрая ще те получи целия. Когато не остане нищо повече за измъкване от теб, ще те метна отгоре му и ще гледам как се стапяш в него. Точно така става, нали? — Рязко завъртя глава към мен. — Нали при последния стадий на съживяването жертвите напълно се поглъщат? Когато вашите котерии се отдават на дракона, не изчезват ли напълно в тялото му?

Мълчах. Не исках да й давам информация. Говореше така, сякаш котериите се вкарват в дракона принудително, а не влизат в него по своя воля. Нямах намерение да поправям невежеството й. Единият от стражите изръмжа и вдигна заплашително юмрук към мен, но тя поклати глава и махна с ръка, все едно мнението ми изобщо не беше важно.

Насочи погледа си към Шута, който висеше безчувствен между стражите си, и за първи път безупречно гладкото й лице се намръщи.

— Нали не сте го повредили? Предупредих ви, че искам да ми го доведете непокътнат. Той е най-странното нещо на този свят, най-рядкото създание — фалшив Бял ясновидец. Макар че вече едва ли заслужава подобна титла. Вижте го само, целият е станал кафяв като увехнало цвете. Мъртъв ли е?

— Не, всевишна господарке. Само припаднал. — Гласът на стража, който отговори, беше нервен.

— Не вярвам. Поразтърсете го малко. Издръжлив е като котка и се обзалагам, че е също толкова трудно да бъде убит.

Отвори очи, Любими. Поздрави ме отново с усмивка и лек поклон, както направи навремето, когато беше бледо хилаво дете. О, какво сладко създание бе само, сякаш направено от разбит белтък, мляко и захар, същински сладкиш. С език на пепелянка!