Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Десетки последователи на Бледата жена се бяха събрали да гледат как ни водят при нея. Огромни бели глобуси, закачени на покрити със скреж вериги, осветяваха залата с неестествена синьо-бяла светлина. Облечените в тежки кожи воини изглеждаха като джуджета в този грамаден леден дворец. Бяха мълчаливи и със застинали лица. Татуировките на клановете им бяха заличени с черни петна. Неколцина носеха някакъв знак на новата си принадлежност — обикновено татуировка на дракон или змия. Наблюдаваха ни без съжаление или омраза, дори без особено любопитство. Стори ми се, че изобщо са лишени от каквито и да било емоции. Апатичността им минаваше отвъд примирението до онази търпимост към страданието, която обикновено се приписва на зле третиран добитък. Дори Осезанието ми ги долавяше някак приглушено. Запитах се дали Бледата жена не е изнамерила някакъв нов вид Претопяване, който изтръгва връзките им с човешкото, но оставя достатъчно страх от нея, за да ги направи послушни. Разпознах едно лице — Хеня. Прислужницата на нарческата в Бъкип изглеждаше безразлична като останалите. Да, наистина бе тя. След като бе напуснала замъка Бъкип, я бях видял веднъж в града, когато Петнистите едва не ме убиха, а после шпионираше принца и нарческата, докато яздеха сред хълмовете на Мейл. Каква беше ролята й във всичко това? Не ми беше съвсем ясно, но вече със сигурност знаех, че винаги е била инструмент на Бледата жена. Опасността застрашаваше принца толкова сигурно, колкото и самия мен.

Успях някак да стъпя на крака, но не можех да поддържам бързото темпо на стражите. Препъвах се между тях и когато те най-сетне спряха и ме принудиха да падна на колене, не се съпротивлявах. Все още ми се виеше свят. Опитах се да завъртя глава към Шута, но успях да зърна само за миг как главата му се люшка, докато стражите го изправяха пред владетелката си. В следващия миг плесница опари бузата ми и ме накара отново да обърна поглед към трона.

Беше бяла като Шута навремето и косата й се спускаше свободно на раменете. Очите й бяха безцветни, също като на Шута, когато беше момче. Лицето й бе неговото, но женствено смекчено. Красотата й бе неземна, студена като заобикалящия я лед. Седеше на леден трон, покрит с кожи — бяла мечка, бяла лисица и белки с висящи черни опашки. Робата от чисто бяла вълна не скриваше женствените извивки на тялото й. Носеше огърлица от цветя, изрязани от слонова кост, в средата им проблясваха диаманти. Изящните й ръце лежаха спокойно върху покритите с кожи облегалки на трона. Дългите пръсти бяха украсени с пръстени от сребро с инкрустирани бели камъни. Гледаше ни и не видях на лицето й нито удоволствие, нито изненада. Може би, подобно на Шута, винаги бе знаела, че ще се стигне дотук.

Тронът й беше обгърнат от фигурата на спящ дракон, изваян от черен паметен камък със сребристи нишки. Тялото му се издигаше като планина зад трона, сгънатите му криле бяха плътни и тежки. Не бе едно цяло, а бе изработен от отделни блокове, вероятно домъкнати тук от кариерата в другия край на острова и сглобени, за да се получи пълната скулптура. Фините процепи между отделните камъни едва се виждаха. Спящият дракон бе огромен, по-голям от онзи, в който се бе превърнал Искрен, но въпреки това не можеше да се мери с Айсфир. И бе недовършен, без детайли, по-скоро като намек за дракон, отколкото като истинското същество. Ъгловатата му глава в края на дългата шия лежеше пред издигнатия трон на Бледата жена като стъпало. Очите бяха затворени. Въпреки това потръпнах от жестокото му изражение. Осезанието ми се изпълни с противоречиви емоции — страх, омраза, болка, похот и желание за отмъщение. Всичко това бе уловено в грубо обработения камък.

Източникът на събуждащата се същност на дракона бе очевиден. Неколцина островитяни, намиращи се на прага на смъртта, бяха приковани с вериги за хълбоците му. Личеше си, че са били измъчвани и лишавани от храна и вода; явно по този начин Бледата жена изтръгваше от тях достатъчно емоции, за да ги направи полезни за целите си. Емоциите и спомените бяха онова, което котерията бе вграждала в каменния си дракон, за да запази общото си съзнание. Не можех да разбера как Бледата жена си въобразяваше, че може да създаде разумно същество, ако го захранва с разкъсаните спомени на измъчвани нещастници. Какво би могло да ги обедини и да накара дракона да полети? Каменните дракони, които бях виждал, бяха дело на целеустременост и всеотдайност, върховната слава на котериите, които са ги създали. Красотата им бе поразителна, независимо колко странна форма бе избрала една или друга котерия. Дори Крилатият глиган беше грациозен в полет. А това нейно създание представляваше мозайка от открадната болка. Що за темперамент би имало? Осезанието ми ясно показваше, че човешкото у пленниците вече е Претопено: душите им бяха изтръгнати и вкарани в дракона насила. Онова, с което го захранваше сега, бе тъпото мъчение на същества, които не можеха да се нарекат и добитък. Що за дракон би се получил от този, изпълнен единствено с болка, омраза и жестокост?