Кристофър Прийст - Престиж

Спрях, за да изпия чаша чай, с надеждата да поговоря с някой от местните за Църквата на добрата вест, но освен мен в кафенето нямаше никой, а жената, която работеше там, каза, че е от Честърфийлд и всеки ден пътува с влак за работа..

Докато седях и се чудех дали да не използвам възможността и да не хапна нещо за обяд, брат ми неочаквано установи контакт с мен. Усещането бе така ясно, така неотложно, че се обърнах изненадано сякаш някой в помещението ме е повикал. Затворих очи, сведох глава и се вслушах за още.

Нямаше думи. Нищо специално. Нищо, на което можех да отговоря, което да запиша или дори да изразя конкретно.

Но долавях очакване, щастие, вълнение, удоволствие, насърчение.

Опитах се да изпратя обратно съобщение: какво е всичко това? Защо ме посрещаш с такава радост? Какво ме подканваш да направя? Свързано ли е с онази религиозна общност?

Зачаках, знаейки, че тези моменти никога не приемат формата на диалог и задаването на въпроси няма да ми донесе отговора, но с надеждата, че ще получа друг знак от него. Опитах да го достигна със силата на мисълта си, като реших, че има вероятност връзката му с мен да е начин да ме накара да вляза в контакт с него, но в този случай не успях да усетя нищо.

Изражението ми навярно издаваше нещо от чувствата, които ме измъчваха в този момент, защото жената зад тезгяха се взираше любопитно в мен. Изпих на един дъх остатъка от чая, оставих чашата и чинийката, усмихнах се учтиво и се върнах при колата. Точно когато влязох и затворих вратата, получих второ съобщение от брат си. Беше същото като първото, директна подкана да пристигна, да бъда там с него. И все така не успявах да му придам конкретни думи.

Към Църквата на добрата вест водеше стръмна алея, която започваше от главния път, но беше преградена с двойна врата от ковано желязо и къщичка за портиер. От едната страна имаше втори портал, също затворен с надпис „Частна собственост“. Двата входа оформяха широко пространство, така че паркирах колата там и тръгнах към къщичката на портиера. Във вътрешността на покрития дървен портик имаше звънец, прикрепен към стената, а под него бе залепен лист с принтиран текст:

ЦЪРКВАТА НА ДОБРАТА ВЕСТ ЗА ИСУСА ХРИСТА

ВИ ПРИВЕТСТВА

НЕ СЕ ДОПУСКАТ ПОСЕТИТЕЛИ БЕЗ ПРЕДВАРИТЕЛНА УГОВОРКА

ЗА УГОВОРЕНИ СРЕЩИ ПОЗВЪНЕТЕ НА ТЕЛЕФОН КОЛДЛОУ 393960

ЗА ТЪРГОВСКИ ПЪТНИЦИ И ДРУГИ, НАТИСНЕТЕ ЗВЪНЕЦА ДВА ПЪТИ

ИСУС ВИ ОБИЧА

Натиснах звънеца два пъти. Не се чу звук.

В една поставка имаше пъхнати брошури, а под тях бе монтирана заключена с катинар метална кутия с прорез за монети в горния край — закрепена със здрави винтове за стената. Взех една от брошурите, пуснах монета от петдесет пенса в кутията, върнах се при колата, облегнах се на левия калник и се зачетох. На предната страница имаше кратка историческа справка за основаването на сектата, както и снимка на отец Франклин. На останалите три страници бяха включени подбрани цитати от Библията.

Когато отново вдигнах поглед към портала, открих, че вратите му се разтварят безшумно по нечия дистанционна команда, така че отново се качих в колата и подкарах нагоре по стръмната чакълеста алея, която обхождаше възвишението. От едната й страна се простираше ливада. Покрай пътя на равни интервали бяха засадени декоративни храсти, линеещи в мъглата и дъжда. От страната, спускаща се надолу, растяха гъсти туфи от рододендрони с тъмни листа. Забелязах в огледалото за задно виждане, че докато се отдалечавах, вратите на портала се затвориха. Скоро видях и имението: беше обширно и неприветливо здание на четири или пет етажа, с покрив от черни плочи и солидни на вид стени от мрачни тъмнокафяви тухли и камък. Прозорците бяха високи и тесни, и отразяваха безизразно натежалото дъждовно небе. Обстановката вдъхваше вледеняващо и мрачно настроение, но докато приближавах към мястото, където алеята се разширяваше и образуваше паркинг, все така усещах присъствието на брат си, подканящ ме да продължавам напред.

Забелязах табела с надпис ЗА ПОСЕТИТЕЛИ и я последвах по посипана с чакъл пътека покрай фасадата на къщата, отбягвайки капките от гъсто обраслия бръшлян. Бутнах една врата и поех по тесен коридор, където се носеше миризма на старо дърво и прах. Заприлича ми на коридора в училището, което посещавах като дете. В тази сграда имаше нещо от това усещане за учреждение, но за разлика от училището ми всичко наоколо бе потънало в тишина.